Насилието от деца към деца е възможно най-голямата гадост, и отговорност за това има цялото общество. „Юношество“/Adolescence говори за това – обществото, със своите инфлуенсъри и социални мрежи, промива най-очевидно и с най-тежки последици мозъците на децата. Семената на пороците, враждебността, мизогинията, шейминга, малтретирането по всякакви признаци на различие се сеят от телефона в джоба им.

Пропагандата за душите им е 24/7. Попиват като гъба клипчета на Андрю Тейт за това какво е да си мъж, какво е да си жена, какво трябва да правиш, за да те харесват, и какво не – от лъскавата шайка, безразлични към съдбата им платени гурута на деня. Децата нямат инструментите, за да се справят с всичко това – училището им е военно поле, в което са едновременно жертви на тормоз и тормозещи, а в “най-добрия” случай – пасивни свидетели на тормоз.

Домовете им са място, където да презаредят амуниции, тоест телефоните – да обработят компроматите от съучениците за себе си или да изпреварят атаката, като пуснат такива срещу други, да се прегрупират, да обстрелят мишената – нарочения клетник – да разпространят тегобата му на колкото се може повече други потенциални мишени.

Няма измъкване. Всичко е скачени съдове – пасивно, неадекватно на случващото се семейство, което измерва грижата за децата предимно с материалните неща; неадекватни на случващото се държавни институции и орди, заредени с нагнетена омраза до козирката – млади и “здрави” рупори на злото.

Честито. „Adolescence“ е апокалипсис. Апокалипсис сега.