Доколкото го е търсел, Сорентино е постигнал абсурдна атмосфера, в която много връзки (особено финалът) плуват отвързани. Безапелационният емо-имидж на Шайен (преди трансформацията) и неговото приемане е любопитно.
Take Shelter нямаше да е нищо особено ако не беше с драматично изразителния Майкъл Шанън. Героят му-баща на шестгодишна дъщеря Хана, от щата Охайо е обикновен провинциален работник, който има предчувствие за наближаващ катаклизъм, сънува отвратителни апокалиптични кошмари и общо взето крепи будното си състояние на ръба на лудостта.
В момента, в който си склонен да повярваш, че си чул и видял достатъчно, за да приемеш героинята на Сандра Хюлер за хладнокръвно и манипулативно чудовище, фокусът се сменя в противоположна посока и излиза доза аргументи за потенциална пасивна агресия и доброволното късане на връзки с действителността на мъжа ѝ. Това нарочно поставя на изпитание устойчивостта на убежденията ти като зрител – ако въобще убежденията, вече извън киното, се формират на база натрупани аргументи.
