Вглъбеността на героите, отчуждени и изоставили илюзиите на младостта и идеалите си, свъсени и помрачени (Не обичам лятото, казва Роми), разочаровани и потиснати от реалността - филмът на Дере подсказва какви теми ще преобладават следващото десетилетие.
Директно след Нещата от живота (1971) Мишел Пиколи и Роми Шнайдер отново са тандем, този път в детективния жанр.
Филмът е решен в маниерен, ритмичен колаж от флашбеци, сложно изградени мизансцени и автомонолози. Понякога повтаряемостта им изглежда необоснована, повечето пъти е музикална и на място.
Независимо че сценарият е пълен с пробойни, а действието е тромаво заснето предимно в интериорен сет, филмът носи своето очарование най-малкото заради социопата на Делон.
В момента, в който си склонен да повярваш, че си чул и видял достатъчно, за да приемеш героинята на Сандра Хюлер за хладнокръвно и манипулативно чудовище, фокусът се сменя в противоположна посока и излиза доза аргументи за потенциална пасивна агресия и доброволното късане на връзки с действителността на мъжа ѝ. Това нарочно поставя на изпитание устойчивостта на убежденията ти като зрител – ако въобще убежденията, вече извън киното, се формират на база натрупани аргументи.
