Владислав Апостолов, по-лош отвсякога, специално за хардкор читателите на movies.bg:

Два милиарда и двеста милиона долара. Сумата е пръсната през последния месец от безброй съзнателни представители на вида хомо сапиенс по цялата планета за закупуването на филмови билети. Само за две заглавия. „Бързи и яростни 7“ и „Отмъстителите 2“. Първото предложение е поредното продължение на долнопробната автомобилна сапунена опера, а второто е още една студийна, супергеройска мастурбация за фенбойчета и семейни тълпи с хирургическо отстранено критично мислене.

Двата корпоративни мастодонта още дълго ще доминират глобалния кино пейзаж. Плурализмът в развлекателни свят изглежда по-демоде отколкото е в Северна Корея. Или поне в путинова Росссия. Изборът в салоните е между продължения, комиксови тупалки и тийн фентъзита. Ако това не ви харесва има и продължения на комиксови тупалки с елементи на тийн фентъзи.

Глобалната мания по глупаво кино

никога не е била по-потискащо могъща. Не искам да нахлувам в полето на клишето за тъпанарското младо поколение, консуматорщината и носталгичната мантра „не ги правят вече както преди“, ала се налага да очертая тревожния тренд на гаргантюанска културна инфантилизация, вземаща скъпи филмови жертви.

Комерсиалното кино винаги е било създавано най-вече за печалба и мотивирано от безстрастни пазарни калкулации и демографски проучвания. Но мейнстрийм предложенията никога не са били толкова брутално компресирани и ограничени в жанрово, стилистично и тематично отношение.

Индустриалната хегемония на супергеройските и young adult филми не е просто проявление на масово пожелана детинщина и евтин ескейпизъм, а червена лампа за опасността от тотална и несменяема естетическа диктатура на посредствеността.

Филми като „Бързи и яростни 7“ са прекалено успешни. Криминално конвертируеми. Фарсово харесвани. ОК, 200-300 милиона долара приходи за подобно извинение за кино са в рамките на разумното за масовия вкус. Но бензиновото порно с Вин Дизел, Скалата и Стейтъм вече е четвъртият най-печеливш филм в историята с приходи от продадени билети, наближаващи 1,5 милиарда долара.

В същото време новият филм на гениалния Пол Томас Андерсън Inherent Vice мина изцяло под радара на публиката и инкасира едва 8 милиона долара. Съществува зависимост между бруталния глобален успех на антифилми като „Бързи и яростни 7“ и липсата на интерес към качествени произведения.

Средностатистическият представител на таргет аудиторията на супергеройски и тийн филми няма елементарни вкусови рецептори за истинско кино. И не иска да има. Неговото отношение към продуктите на въобръжението и таланта на визионери като Ларс Фон Триер, Питър Грийнауей, Никълъс Рефн или дори Уес Андерсън е враждебно, неразбиращо и информирано от „гордостта на глупака“.

Анти интелектуалната автоидентификация

е отблъскващ културен феномен на YOLO, SWAG и селфи поколението и се характеризира със състояние на ума и духа, при което невежеството и менталната варварщина са добродетели и маркери по пътя към присъединяването в редиците на тъй желаната “куул“-конюнктура.

С други думи – лошият вкус е по-лош от всякога. Няма как да заобиколим огромния слон в стаята на киното. Особено когато е с цветно комиксово трико.

Публиката, която захранва безобразно печелившия жанр на филмите за супергерои, се състои най-вече от момчета и млади мъже. Пандемията от екранизации по рисуваните книжки на „Марвел“ „ДиСи“ и др. заплашва да затрие спомените за качествени зрелища, режисирани от Спилбърг, Земекис и Камерън през 80-те и 90-те години на миналия век.

А женската публика е потопена в плаващите пясъци на болезнени упражнения по артистична самодейност като „Здрач“ и „50 нюанса сиво“. Ейдриън Лайн и Пол Верховен сигурно „фейспалмват“ в лицето на съвременната студийна гавра с еротично-романтичното екранно меню.

Свръхуспешните креативни аборти,

изчислени от корпоративни костюмари предлагат нагла манифестация на клишета в три скучни действия. И на финала винаги се стига до баналния драматургичен похват с тиктакащата бомба. По груби изчисления 90 на 100 от блокбастърите кулминират по идентичен начин. Но зомбираната публика не регистрира артистичния конформизъм.

Хората, които са запознати с творчеството на Орсън Уелс, Хичкок и други величествени разказвачи в картини, кривят лицата си в гримаси на погнуса по време на повечето високопрофилни филми.

Поточната линия работи на пълни обороти, а младите и/или мързеливи консуматори са предоволни от заглавията, проектирани специално за техните кастрирани въобръженийца.

Докато схематичните, невдъхновени, художествено импотентни джънк хитове като „Бързи и яростни“ трупат капитал и фенска маса, повечето сериозни, безкомромисни и провокативни режисьори са изтласквани по ъглите на нишовото кино. Дори майстори като Дейвид Кроненбърг трудно намират финансиране за качествените си проекти. Балансът е погубен, баластът се третира като съкровище.

Драматичният контраст между автентичното кино и корпоративния ерзац е илюстриран от успеха на поредицата „Игрите на глада“ – финансов и поп-културен феномен от канона на young adult екранизациите. Тук иде реч за банална антиутопия за деца във всеки един смисъл на думата.

Централните персонажи са подрастващи, принудени да се преследват и екзекутират от тоталитарно правителство. На теория звучи интригуващо и можеше да бъде претворено в качествено развлечение, предлагащо храна за размисъл.

Резултатът е стерилен семеен спектакъл

без следа от тревожността, вкоренена в тематиката, а ресурсът за социална критика, заложен в първоначалната концепция е пропилян за сметка на евтини тръпки и плоски човешки взаимоотношения, рамкирани от обидно невдъхновен диалог. Зажаднелите за брутален и смислен филм по темата знаят накъде да се обърнат – към азиатската екстраваганца от 2000-та година Battle Royale.

А най-взискателните ценители на по-висока драма, интелектуална провокация и първокласно упражнение по антиутопия с емоционално ангажиращо размишление върху насилието и младостта, закономерно посягат към абсолютната подривна класика на Стенли Кубрик от 1971-а “Портокал с часовников механизъм”.

Неортодоксалният “тийн” шедьовър по едноименната книга на Антъни Бърджис се явява недостъпен като стил и съдържание за критична маса от днешните зрители.

Разбира се, не всички ходещи на кино са безлични фаст фууд, поп-фолк, хип-хоп, ментални банкрути. Но достатъчно са. Достатъчно, за да прецакат нещата. Бързо и яростно.

П.П.

Заглавието e в пряка зависимост с текста “Отвратителната тийнкултура“, друг коктейл Молотов запратен от Владислав в лицето на посредствеността.

(бел.ред.)

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни подкрепиш – цъкни ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!