Уилям Дефо забива още една чудесна роля, в съзадения като че само за него камерен дебют на гръцкия режисьор Василис Кацупис, Inside / В капан (2023). Героят му Немо е високо профилиран крадец на произведения на изкуство. При пореден удар, в който трябва да отмъкне три картини на Егон Шиле, планът за отстъпление -очаквано за зрителя- се обърква фатално и той остава блокиран на местопрестъплението – разбирай богаташки апартамент в нюйорски небостъргач, с чудесна гледка към сърцето на Манхатън. Лофтът е хай-тек – всичко се контролира от раазвален при взлома софтуер, до който Немо няма достъп и трябва да търпи ту неимоверна жега- ту мраз. Апартаментът много бързо придобива символиката на златен кафез и гробница за Немо пълна със съкровища от арт-пазара, но без най-елементарни есенциални материални ресурси като вода и храна.

Красотата може и да спаси света, но не и шибания задник на заложника на изкуството Немо

А Немо определено е познавач на кунста. Още от самото начало, емоциите му макар и лаконично вербализирани, са достатъчни за да добием инфо за бекграунда на героя. С течение на дните автомонологът му набира скорост. Съчувстваш му лесно през цялото време. Единствено компания му правят гълъбите през дебелите непробиваеми стъкла на прозорците и дигиталния образ на камериерка, през екраните на монтирана CCTV камера. През повечето време крушенецът се чуди какъв инструмент да си изобрети и сглоби от наличната мебелировка. Сам рисува по стените затворнически мистицизъм с въглен. Сглабя в отчаянието си и кънтемпорари инсталация, съвсем не по-лоша от тези на Венецианското биенале. Борбата му за оцеляване е безспирна, независимо от неумолимия отказ технологиите оборудвали този скъп бункер, да поддадат. В прогресивно налудно състояние, проблясъците на разум стават все по-редки. Има достатъчно маркери, по които съдим че героят преживява вътре поне сезон. Дефо е великолепен в тези портрети-миниатюри. Самият факт , че преди няколко години изигра Винсент Ван Гог, а е играл артист и в Баския (и двата на Джулиън Шнабел), натоварва този образ с допълнителен пласт. В задочния си диалог с авторите на шедьоврите по стените, Немо е цинично-забавен и решително радикален в действията- повечето разрушителни, но не интелектуално иконоборчески, а съвсем тривиално, тактилно разрушителни.

Куратор на собствената си смърт, така може да се оприличи последното професионално амплоа на Немо

Сизифовският му катерачески труд, по планина от мебели към евентуален изход зад лампите на високия таван на края, камерата – чудесна през цялото време- успява да превърне в алюзия за духовно въздигане на изтерзаната душа, всмукана или извикана от светлината. Наистина много сполучливо кинематографично решение.

Неспособността изкуството да реши битийни въпроси на бейсик ниво, повдига интересни въпроси около неговата стойност. На ниво физика, практиката побеждава абстракцията

И при все нелепата си участ, “капитан” Немо съумява да съхрани човешкото си достойнство (ах, колко трудна задача е това, когато никой не те гледа), запазва връзката и потребността си към изкуството (пак на практика, а не на думи), остава даже и концептуален завет със силно послание след себе си.
Филмът е прекрасен, независимо от логически пробойни тук-таме. В централната му част Немо разказва виц, който е поанта за непроницаемото безсмислие на живота като цяло, и в частност на неговия куц късмет. Вицът ме шокира веднъж с това, че аз съм го използвал за своя видео инсталация 2004-та година, после това че Немо/Дефо изрично упоменава, че го знае от устата на българин.. Крейзи, знам.

Ако ме четеш и искаш да продължа да правя това, което правя, може да подкрепиш киноблога като си поръчаш тениска от https://branditi.com/
Или пък станеш мой патрон на https://www.patreon.com/moviesbg
Не подозираш от каква важност е за мен