Widows – Бандитките на Стийв Макуин

Трилъра Widows / Вдовици (2018) Макуин прави по едноименния британски тв минисериал от 1983 г. на “Thames Television”, сценарист на който е английската авторка Линда Ла Плант. А тук материалът е адаптиран не от кой да е, а от самата Джилиън Флин (Sharp Objects, Gone Girl). Подчертано символично, жените във “Вдовици” носят бремето от нерешените проблеми на своите мъже. Това говори за недостатъчната чуваемост на женския глас, есенция, която прави филмът релевантен, здраво монтиран в днешния ден и надхвърлящ класическата рамка на филм за обир. Има реплики от женските персонажи, които не биха могли да се появяват преди движението me too, например тези на Алис (чудесна Елизабет Дебики).

Стийв отдавна е в бизнеса с истината и я представя правдиво – истината за малцинствата, истината за белия негър на света (по Ленън), за онеправданите същества в този жесток мъжки свят. Казването на истината, през устата на актьори, които в същото време и забавляват става все по-незаобиколимо и е оптимистична тенденция. “Вдовици” отваря много леъри за минимум време – местна и глобална политика, класова сегрегация, домашно насилие, емоционални състояния, джендър – каквото се сетиш – там е; пет различни нишки пърформирани от четири титуляра. Авторско кино, далеч от нишовия комфорт.

Кастът е превъзходен – освен очевидните звезди (Дювал е като Стоянка Мутафова, вече става болезнено да го гледаш, но пък човекът не отказва работа) особена радост за окото е Brian Tyree Henry (Atlanta) и Daniel Kaluuya (Get Out). Има очевидни препратки към Имало едно време в Америка (мнимата смърт на Нийсън), Жега (тежката невербална комуникация от упор) и други образци от крими жанра, но с арт-визия (гениалният оператор на Макуин Шон Бобит) и актуално на духа на времето послание между редовете – Макуин преди всичко е художник, печелил Turnur Prize ’99. Диалогът освен кахърна драма и злободневен политически цинизъм (Дювал, Фарел) допуска и ведри, направо хумористични нотки, което не може да се каже за предишните на Макуин – Hunger, Shame, 12 Years a Slave.

Неподценяването на публиката е сред разпознаваемите качества на Макуин. Особеният му поглед разчупва очакванията. Персонажите му винаги борят отчаянието с достойнство, и това e водещ мотив за разказа и за камерата. Honesty is funny, провокира стендъп комикът Ricky Gervais, гений впрочем, автор на The Office, и под този ъгъл Стийв Макуин е адски забавен.

П.П

Виола Дейвис винаги ми е била прекалено сериозна (Courage is fear that has said its prayers – обича да цитира Дороти Бернар). Нещо като женския вариант на Дензел Уошингтън. Разбира се, статуса й е еднолично извоюван и заслужава уважение. Тук отново е във форма като за четвърта номиниация за Оскар (понесла на рамене мировата скръб), но пък на финала рязко изненадва. Рискува приятно и Мишел Родригес (какво ти приятно, “нейната” изоставена латино-майка с две деца от Джърси направо скача в артхауса) – нищо общо с екшън амплоато. Без обичайната броня, с която сме я виждали последните 16 години, без грам маскулинизъм – Стийв наистина й е подарил женственост тук. А Widows винаги по инерция чета Windows, но може пък грешката да е вярна и това да са прозорците, през които да влезе свеж въздух в киното.


5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.