“Колкото по-отвратителен е животът ни, толкова повече държим на него; за нас тогава той се превръща в протест, в едно непрекъснато отмъщение” Мишел Уелбек

В  La pianiste тиктакащата бомба на Ханеке е четирийсетгодишна доброволно отвлечена от от майка си жена, която държи BDSM аксесоари под леглото и воайорства секс двойки. Автоомразата я прави смразяващ ученици и учители педагог, който знае всичко за страданието на авторите, които възпроизвежда и който свири музиката им със същата хладна вещина, с която мастурбира в порно кабини.
Беноа Мажимел е младият специалист по слаб ток, чийто нагон я нарочва. Учителката го отблъсква като му връчва в писмен вид инструкции как да я третира. Уви, в момента, в който почти се е справила с паталогичните си импулси, униженията на които е подлагала хокеиста/пианиста/инженер, се връщат със силата на удар в стомаха. Макар разминаването и обречеността да са по дифолт, безизходността и самотата бодат като ножа, с който пианистката извършва сартъров жест.

Жулиет Бинош казва, че Ханеке е неосъществен музикант, а той благодари на киното за предоставената възможност за автопсихотерапия. В Пианистката Шуберт например е толкова важен, колкото беше Шопен в Есенна соната. Ани Жирардо е същото чудовище, но не прилича на Ингрид Бергман. След 12 години практика, Изабел Юпер (любимка на Ханеке) сама свири партитурите си във филма, а тоталният контрол над едновременно страстния и непроницаем персонаж заслужават Златната й палма отвсякъде.

Експлицитните девиации на покварена европейска сексуалност сродяват текста на австрийската нобелистка Елфриде Йелинек, автор на джендър и политически текстове, с тези на Мишел Уелбек, Катрин Миле и Виржини Деспент.  В суровия си интелектуален подход Михаел Ханеке е както винаги графично умозрителен пунктуален.

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни подкрепиш – цъкни ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!