Забавни игри (1997-2007)


Funny Games 1997

“Ханеке залага на изкуството на изцеляващия шок. Той разглежда своите филми като негативни утопии, които, чрез показването на нещо ужасно, трябва да мобилизират позитивни съпротивителни сили.
в-к Култура

Немско семейство с дете и немска овчарка пътува към лятната си живописна вила на брега на езеро, в компанията на подобаващо красивия Хендел. Малко преди да пристигнат идилията рязко бива подиграна от неистова тресня на  Джон Зорн и кърваво червен надпис Funny Games, изпълващ екрана.
По пътя семейството е подминало тревожно тихата съседка къща, откъдето две момчета в голф екипи и бели ръкавици ще прекосят моравата им, за да помолят любезно яйца. За комшиите…

funnygames

Funny Games(1997) е пародия на трилър казва авторът му Михаел Ханеке, който мнозина бъркат с хорър от exploitаtion жанра.
Да, Забавни игри е игрови, но е в противоположния ъгъл на Тарантино. Критикуват Ханеке, че няма хумор. Да, той е непоносимо мъчителен в изобразяването на терора; хората са обекти и уреди за мъчение. Репликите на диалозите му не изкарват духовитости. Интелектуалната рамка е такава. Критикуваща пасивното асимилиране на насилие и превръщането му в забавление. “Който изгледа филма ми без прекъсване, е сбъркал с избора си”. Най-болезненото е, че честността му изключва всякакви удобни отговори. Ако трябваше да гледам своя филм като непредубеден зрител, бих излязъл навярно от салона още по средата шегува се Ханеке.
Необяснима за мене остава психическата и физическа издръжливост на Susanne Lothar и Ulrich Mühe играещи семейството. Изабел Юпер например – любим инструмент на Ханеке, отказва ролята.

За двойката психопати чуваме много повече, колкото разбираме за жертвите – телесни течности и материал за страдание, случил се на неподходящото място в неподходящото време. “- А защо не?” е единственият мотив за съдбата им.
Единият психопат е едър и инфантилно садистичен (накрая, когато отиват да хапнат при следващите мишени, лафи на партньора си за квантова физика). Другият е сардоничен, маниерен тип, който в хода на трагедията анонсира с патос темповете и унизителните правила, по които животът ще напуска лятната вила. Същият нарича другаря си все с различни имена; играе си и с биото – казва, че са наркомани, после сам опровергава измислицата. На няколко пъти се обръща към камерата, за да се присмее на погнусата ни да издевателства над надеждата ни за щастлива развръзка.
Докато трупът на разстреляния пред очите му син лежи на земята, бащата дъвче залък хляб. Но не можеш да го мразиш.

И понеже за десет години от излизането на Забавни игри толерансът към насилието в ентъртеймънта не е отстъпил и на йота, 2007-ма Ханеке си направи  тотално дословен римейк, разбира се, със същата тресня на големия брат Джон в началото.

Funny Games 2007

Кадър по кадър към оригиналът (истинска рядкост в киното), Funny Games U.S. е толкова педантична реплика на собствената му класика, че чак пропорциите на вилата са идентични. ’07 картината е по-контрастна от тази на ’97, минимални екстеншъни има и в декора. В сайко-двойката Питър § Пол Brady Corbet (прилича на вокала на Рамщайн) е чудесен, а Майкъл Пит покрива напълно очакванията.
Възхищавам се на егото на Ханеке. Защо да променя рубежа, когато е способен да нагнети същия волтаж, да постави ребром същите въпроси. Импровизациите са враг на добре поставената пиеса.
Малко се разочаровах от Тим Рот, който явно попречупен от тежката роля декларирал обиден, че никога няма да гледа филма, който е заснел. Прекрасната Наоми в едно интервю разказва за любовта си към Ханеке (започнала от Cashe) и неговите фрустриращи манипулации. Тя е и от продуцентите на лентата.
Факсимилето обаче е безспорно необходимо, не само заради феновете на Ханеке, а и заради подозрителната към арт и твърде екстремни неща американска аудитория, която Ханеке ще изкорми с Наоми Уотс и Тим Рот на кукичката.
Сценариите на въображението са по-ужасни от реалността, затова по време на една от най-стресиращите моменти в Забавни игри камерата е с килъра, който си прави сандвич в кухнята.

За Майкъл както наричат Ханеке американците, идеалният кадър е този, който човек не може да понесе. Тук той започва с появата на Хуан Монтоя в спортно предаване по телевизора и  продължава (кадърът) 10 минути. Лимит какво може да бъде показано на аудиторията няма, ограниченията касаят единствено вкуса, но е честно триковете в драматичния обрат да бъдат видими, споделя етиката си режисьорът, който многократно е казвал, че макар никога да не е бил обект на насилие, бива силно афектиран когато стане свидетел на такова. В този документален филм  има доста интересни размисли на тази тема “деривати на страха”.
Само в граничните зони, можеш да видиш колко издържа човечността. Всеки си има тъмна страна. “Не мога да си представя престъпление, което сам не бих могъл да извърша” е цитат от Гьоте, често повтарян от апологетът на неизкоренимият импулс.

П. П.
Не че нещо, но torture-crime играта на актьорите в германската версия е по-впечатляваща от тази на холивудските артисти.

5.00 avg. rating (99% score) - 4 votes

, , , , , , , , , , , , , ,

  1. No comments yet.
(will not be published)