Marcello Fonti блести в Dogman / Догман (2018)

Новият на Матео Гароне (Гомора) е по история, случила се през 80-те в покрайнините на Рим. Съпротивата на малък човек, “без конотация” срещу агресията на силата и простащината, завършила със перфектния материал за жълтите вестници.

Марчело (истинското име на актьора Marcello Fonti, вече с best actor award от Кан, 2018) е човекът от заглавието, самотен баща на дъщеря, обичлив към детето и животните – за него всяко куче е amore с главно а. Сцената, в която след обир спасява чихуахуа, затворено от садистичния му авер във фризер е на ръба на сантименталното, но категорично красива като послание. В същото време Марче е по-нисък от тревата, “грьонуй”, “том-том”, фактотум, момче за всичко без грам авторитет – такива нещастни призраци има във всяко село (между другото, човекът кастнал Marcello Fonti е за Оскар). Фриковете стават видими едва когато стане катаклизъм. По тяхната съдба може да редиш социокултурния пъзел със завързани очи.

Гароне („Gomorrah”, „Reality”, „Tale of Tales”) етикира мрачната си мръсна приказка като урбанистичен уестърн, отстояващ правото на достойнство в бруталния и безутешен свят, в който цар е алфа-приматът.

Действието е стандартно разказано – линеарно и хронологично спрямо трагичните събития в конфликта, което може и да е недостатък, но пък има и своите предимства. Капка по капка причините за ответното насилие се трупат и избиват в логично кресчендо – при Гароне кресчендото е нямо. Камерата му ( Nicolaj Brüel !) е разпознаваема от километри – ракурси, перспектива, кадриране – всичко е топ. Употребата на кучетата е подчертано символична (спомни си Белият бог). Тук те са кротки и обуздани в клетки, в красноречив контраст с двукраките животни. Отворен за дискусия е въпросът доколко представителите на предградието не са твърде схематични маргинали и доколко тежестта на финала, така както е направен, е достатъчен за да балансира и удържи филмът да не полети в небитието.

Киното на Гароне не е трансцедентално, а конвенционално. Не си поканен във взимането на решенията и времето в него не е лепило. То е от това, което във всеки един момент ти казва къде се намираш и как да се чувстваш, но аз нямам проблем да се присъединя към авторската позиция. Истинският филм започва в главата ти едва след края на финалните надписи, така се случва и с Dogman.

Приятен е косвеният паралел с британския “Tony“.

В тази супер информативна лекция един от най-големите теоретици и практици на съвременното кино Пол Шрьодер (Taxi Driver, Affection, First Reformed, Cat People) говори за свещената връзка action-duration, за техниката на Одзу, Роселини, Бела Тар, Тарковски, Бресон – адептите на трансцеденталния стил и философския им фундамент от Дельоз; от по-новите – за Павел Павликовски и неговата „Ида“ (2013).

5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.