Британският мини tv сериал Black Mirror е едно малко бижу. Мрачен, с висока концентрация на въображение, с подплътена с изобретателност британска ирония и сведена до най-необходимото арт-визия. Безкомпромисна антиутопия.

Всяка серия люспи безмилостно съвременните илюзии по светло технологично бъдеще и неспособността и провала на човека да остане човек. Вселената на сериала е близкото бъдеще, регулирано от овластени от неолиберализма технологични гиганти.

Мотото want for more е превърнало гражданите в послушна биомаса, с мозък в лабораторията на Епъл, Ютюб и телевизионни риалити формати.

Пилотната серия на 1-ви сезон, The National Anthem, представя патовата ситуация на британски премиер, събудил се с нестандартен ултиматум. В съобщение изтекло в нета, анонимни терористи анонсират потенциалната заплаха английската принцеса-заложник, намираща се в техни ръце, да бъде върната на Даунинг стрийт парче по парче.

Само и единствено премиерът може да предотврати чудовищния акт. От него се иска едно единствено нещо. Да осъществи сексуален акт със свиня в прайм-тайма на всички канали още същия ден. Условията не подлежат на коментар.

Политикът панически се опитва да избегне содомията, но на Даунинг стрийт, както и във всяка друга щаб-квартира на елита, на опитите хватката над спящия електорат да се отслаби се гледа с най-висока степен на тревога и ако цената на общественото доверие се крие в ануса на едно прасе, то колко пък ще струват скрупулите на някаква пионка?

След час клатене зад горото животно пред цялата нация, Рори Киниър, страшен актьор, се връща при любящата си подкрепяща го съпруга. Трвматичната ситуация не накърнява ни най-малко статуса на премиера. След година рейтингът му е по-голям откогато и да било. Жестоко. Най-запомнящата се серия.

Следва Fifteen Million Merits. Под сатъра е телешката обсесия на неграмотните и неспособни на критично мислене чехълчета към телевизионните предавания на живо. Виждаме унифицирани момчета и момичета в нещо като хай-тек затвор, трупащи точки с пот на челото, облъчвани непрестанно с визуална помия. Въртят като хамстери велоергометри, съвременни роби в галера. Този който натрупа определено количество точки може да отиде на кастинг пред жури на сцена и да пробва шанса си да стане част от гореказаната пошлост.

В този свят всеки е длъжен да обслужва аватар, така че публиката в “залата” на журито са армия анимирани герои подбни на Gorillaz, докато биологичните им собственици са сепарирани в тв-кабини и наблюдават пасивно от дистанция. Ужасно добро криейтив решение е това с аватарите! За да има интрига Euros Lyn  залага, ала “1984” бъг в системата.

Шокиращо, един от бъдещите айдъли преостъпва натрупаните си точки на кандидатка, в която за първи път от толкова време вижда нещо неподправено истинско. Тя, Jessica Brown Findlay, е божествена – чиста, талантлива, перфектната плячка за индустрията на забавленията.

Журито отстранява поп-стар талант и я тунингова в секс кукла. Публиката от аватари аплодира. Всеки от тях би убил да е порно-робиня. Момчето-идеалист, Daniel Kaluuya, е дълбоко покрусен. Вендетата става единствен негов стимул. Със зомбиращи тренировки стига до журито. Под предлог, че ще се самоубие пред камерите хваща журито в заложник на наивна реч, която трябва да пробуди аватарите и да засрами палачите. Нещо като Юкио Мишима.

Изплаканата истина обаче не променя нищо. Напротив, обогатява съперника. Автентичността е дефицитна стока и системата инкорпорира въстаника с кеф. Дава му седмично токшоу, в което бунтовникът, примирен с господаря и съдбата, се превръща в шут, ала Телевизионна мрежа.

В замяна на предателството получава гледка от горен етаж на хай-тек затвора, към неподправено зелена истинска гора. Зловещо и толкова риъл. Убийствен Рупърт Еверет, между другото.

The Entire History of You е супер футуристична драма с любимия ни Тоби Кебъл. Кастата на богатите граждани има чипове в тила си, които архивират всичко минаващо през очите им.

Да се ровят в огромната база данни е паразитен навик, който практикуват навсякъде с мини дистанционно като айпод, по повод и без повод. Тоби е ревнив адвокат, който в параноята да не загуби жена си ни разхожда из туториъла на тази технология. Технология, която вместо да му помогне, го бута от ръба.

Пъклено гениална идея, направо да ти настръхнат ташаците.   

Вторият сезон започва с Be Right Back. Темата е изкуствен интелект*. Синът на Брендън Глийсън, Домнал, играе свежарка временно напуснал тоя свят, за да се върне като биомеханичен робот, поръчан от тъгуващата му бременна жена, защото, нали, живеем в свят, в който щом има желание то задължително максимално бързо и ефективно трябва да се удовлетвори.

Хрумката е великолепна. Копието имитира Домнъл на база всички електронни данни оставени от загиналия в социалните мрежи  и интернет. Да, в общи линии като в Transcendance, но по-чисто и въздействащо. Интересно, Домнал играе и в концептуално близкия Еx-Machina(2015). Липсите в псевдоидентичността, Домнал-2 веднагически попълва с чутото от съпругата.

Логиката на желанията обаче не следва логиката на действителността. Обикалящата само около семката на “душата” матрица предопределя проблемите във връзката между двамата, за истинска любов и дума не може да става, но да се отхвърли с лека ръка манифактурната реплика на това, с което сърцето е туптяло, е повече от трудно.

Тук не става въпрос само за бъдещето в интимните отношения човек-машина, а и за това колко далеч стигат нашите проекции и какво добавят или отнемат от нашия първообраз.

White Bear е не по-малко крипи, направо хорър. Британка с афро произход е обект на перверзно, пак телевизонно шоу. Всеки ден тя се събужда без да помни коя, къде е и защо е. През прозореца пейзажът е безлюден,примамва я да излезе. навън ужасът тепърва започва.

Хора с маски е преследват с пушки. По пътя я прихващат агенти на предаването, които направляват животинския й страх, за да не прецака сценария. Кулминацията, след като кукловодите почти са я линчували, е порицание за греховете й на криминално проявена измет пред драгата теле-аудитория.

Човешкото сафари се случва в оградена като резерват територия, за която се продават билети и всеки може да гледа и снима на безопасно разстояние. Жестока сатира както към културата на потребление така и към мъртвия цивилизационен модел на западното християнство.

The Waldo Moment е моят фаворит. Джейми Слейтър(Daniel Rigby) озвучава анимационен герой, Уолдо, създаден  да унижава публични личности и политици в късно сатирично предаване. Заради това, че казва истината, Уолдо става мега популярен сред избирателите.

Съпътстващ с екипа си избирателната кампания на кандидати от окръга, Джейми се влюбва в представителката на лейбъристката партия. Чувствата и работата му са от коренно различно естество. В този момент “отгоре” идва оферта неговата интелектуална собственост, Уолдо, да се впусне самостойно в изборите, наред с останалите тиквеници.

Показателите от предварителните проучвания показват, че хората дотолкова ненавиждат себе си, че с радост ще се оставят да ги представлява “устата” холограма.   Както казахме по горе, автентичността е дефцитна стока и е като високопротеинова храна за капиталистическата система.

Бунтът на рационалния Джейми да участва в това безумство, води до неговото изхвърляне от влака. Вече клошар, низвергнат на улицата, Джейми зяпа огромен дигитален образ на своето творение, изсмукало като паяк собствените му живителни сили. Идеален завършек на трилогия, ознаменуваща края на цивилизацията, такава каквато я познаваме.

Третият сезон забива мощно с нулев епизод, наречен White Christmass, идеологически почерпен от  Cold Souls с Пол Джамати, което е супер. Научният прогрес е стигнал до имплант в зеницата, так. нар. Z-eyes, с който човек смесва world wide web и улицата в реално време. Също така киборгите могат да mute-ват всеки, който пожелаят, а игнорът – адски готино визуализирано, е част от Наказателния кодекс.

Игнорираните, заглушените, стават white noise един за друг. В този сайбър мейнстрийм героят на Джон Хам е словоохтлив манипулатор, треньор на “души” извлечени в джаджи, наречени cookie-ta. Мини-двойниците – тренирани от хам за домашни прислужници, имат персонализираното самосъзнание на собствениците си и, естествено, намират битието в cookie-тата за ад. Но да се върнем на Хам. Като всеки напредничав идиот и той препечелва лесни пари от вкъщи с интернет. Посредством Z-eyes нано-технологията, Хам, в ролята на love couch, напътства нещастни пубери как да свалят пички степ бай степ.

Докато го прави, нелегално стриймва шоуто в платен канал, кудето юзъри-чекиджий се гаврят бодро със случващото се. Всички в общия чат знаят и са окей със споделеното присъствие, само набелязаната в реална среда мацка е в неведение.

Злощастно завършил урок на Хам обаче (болно смешен), го прави зависим от репресивния апарат. За да изчисти досието си той е принуден да изтръгва самопризнания от cookie-тата на арестувани граждани. Оттам насетне конкретният мозък, в който бърка – забележете, на бисквитката, не на хуманоида, произвежда качествен психологически трилър, изключващ хепиенд.

Чарли Брукър at his best! ненадмината класа, в добрите традиции на британските кратки телевизионни сериали. Стегнат лаконичен език, майсторска камера, всеки път различен кастинг. Жанровите маневри ни най-малко не отслабват фокуса. Човешкото поведение под натиска на технологиите е разгледано от всевъзможни ъгли с огромни дози здравословен нихилизъм.

*
“Да имаш пълна власт над едно същество, което на пръв поглед е неразличимо от човека; да можеш да го „поръчаш“, после сам да го настройваш да прави едно или друго – това е много повече от робовладелство. То е като да си негов бог; и то – езически бог” Николай Гочев

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни подкрепиш – цъкни ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!