Благодарение на Хенри Милър и “Тропика на Рака” текстови редактор привлича вниманието на фланьорка с флуидна идентичност в кафене на Манхатън – в американските филми тези кафенета винаги предразполагат към четене и към срещи на четящи. С последната си двайсетачка свободният ерген взима такси в проливния дъжд (целият филм е сниман нощем) и отива до квартирата на Марси, в пълния с откачалки Сохо (подходяща Розана Аркет).

Нейна съквартирантка е Линда Фиорентино  в диско вариант, скулптурка, която в този момент завършва статуя от папие-маше. Там флиртът не се развива според очакванията – разбитото от мъжете преди него сърце идва в повече на Пол (блестящ Grifin Dunne) и той бие отбой. Строг продавач на билети за метрото не му пуска гратис и се връща обратно, за да се озове в бара на любовника на Марси, която пък към този момент вече се е самоубила.

Набеден и преследван навсякъде от жаден за линч доброволчески отряд, Пол е принуден да опознава кафкианската лудост чак до сутринта. Безпомощен като топче във флипер стъпва накриво със сервитьорка, продавачка на сладолед, възрастна самотна дама – отново скулптор, банда фрийк-клъбъри и всезнаещи бармани.

Мрачен, параноичен и нюйоркски, сниман между “Кралят на комедията” ’82-а и “Цветът на парите” ’86-та, After Hours(1985) е най-смешният филм на Скорсезе, малко съкровище показателно за методите и качествата на режисьора. Въпреки че предвиденият финал, в който Пол остава в плен на “грозното” изкуство(наистина страхотна идея) бива отхвърлен на тест от фокус-група и отпада, After Hours(1985) е христоматиен; хуморът е жив и препратките са много.

*Малко информативно видео за making-а и изрязаните сцени. Апропо, Grifin Dunne сякаш е одрал кожата на Джони Кеш.