Тагнат с 2017

Стилизиран ужас, шпионаж, кокаин и Джеф Бриджес в Голямата ябълка

Със сценарий, в който болен учен клонира преждевременно починалата съпруга и издевателства после над екземплярите от бройлера Elizabeth Harvest не напуска комфортната сянка на Ex Machina и концепта и стайлинга на “Кожата, в която живея” на Алмодовар. В маниерното преследване на образците обаче са и основните (чисто визуални) достойнства на продукцията.

След шпионския трилър “Червената лястовица” с Дженифър Лорънс In Darkness / В мрак (2018) е поредното заглавие в жанра, зорлем разписано специално за жена – послетрус на #metoo. Единственото което заслужава да бъде помнено оттук е името на Жан Бижвое – страхотен актьор известен от „Прегръдката на змията“, криминалния сериал „Peaky Blinders“ и непроницаемо смущаващата трилър-драма „Borgman“.

Loving Pablo не добавя нищо ново за епопеята-Ескобар след сериала Narcos, далеч е даже от качествата дори на една от сериите му. Зад щедро насипаната нарко-терминология и широкия континентален размах в екранизираните операции на колумбийския картел се крие същото нищоказване от каквото страдат повечето биографични кино-разкази на селебритита. Бардем-Крус чисто и просто злоупотребяват в цеденето на хайпа по своята двойка и по тази която са наети да пресъздадат.

Mary Shelley (2017) научаваш, че великото си произведение авторката написва едва 18 годишна и публикува анонимно, с предисловие от любовника си – известният английски поет Пърси Биш Шели – по това време е немислимо неизвестен автор, камо ли жена да пробие току така. Тежкият й/им живот е представен изчерпателно – приятелството с другата лирическа звезда Лорд Байрон, търсещото скандала консервативно общество, материалната цена да бъдеш романтик. Мери и Пърси са нещо като Сид и Нанси – естетически хулигани, мечтатели с гностическо отвращение от материалния свят.

Казват че ‘Gothic’ от 86-а припокривал изцяло темата и бил по-добър. Не знам, Дакота Фанинг ми се вижда прекрасна в трупането на контекст необходим за раждането на “Франкенщайн“, а и подадените посоки за интерпретация не са скучни. Генезисът на чудовищата е сама по себе си чудовищно интересна тема.

The Only Living Boy in New York (2017)

Несъмнено мнозина са тези, които подобно на мен, пишат за да се отърват от образа си. Не ме питайте койо съм аз и не ми казвайте да остана същият: това е морал на гражданина и на него се подчиняват нашите документи. нека той ни остави свободни когато пишем. Мишел Фуко(1969)

Момче с бълбукащи хормони, дремещи писателски амбиции и несръчни умения в любовта среща в лицето на своя съсед загадъчен ментор. Джеф Бриджес го окуражава в осмислянето на чувствата и преодоляване болезнените заблуди на възрастта. Това на пръв поглед. Терен за упражняване на житейските уроци са отношенията в собственото му семейство. Баща му(Пиърс Броснън), бивш писател и настоящ издател има таен романс с младата и секси Кейт Бекинсейл, а съпругата, Синтия Никсън (много добра, с “чудесно” биполярно разстройство тук), държи, без да го е искала всички на каишката на вината.

Разказът се развива според правилата на привличането. Момчето без колебание премества интереса си от мацката, по която гасне в началото към леглото на въртиопашката на баща си – асансьор за крехките му самочувствие и мъжественост, и  по този начин размества залозите в играта. Асансьор за предсказуемия дотук сюжет е доста умно разписаният и подплътяващ фриволните тръпки бекграунд на възрастната тройка. Двайсет години по-рано героите на Бриджес, Никсън и Броснън са неразделни приятели и “най-самотното момче”, плод на това приятелство, днес ежедневно удостоверява съдбовността на решенията им. Разкриването на миналото във второ и трето действие на свой ред размества залозите на масата и придава нов смисъл в текущите избори.

 

 

 

5.00 avg. rating (98% score) - 2 votes

Силни героини срещу традициите в Неподчинение

Sebastián Lelio, подобно на Алмодовар е известен с ориентирани около силни героини филми – La Sagrada Familia, Глория и Una Mujer Fantástica. Последният му Disobedience/Неподчинение (2017) не прави изключение. Мишел Макадамс и Рейчъл Уайз са двойка разпердушинваща устоите в традиционна клетка от еврейското общество. История немислима за реализиране преди десет години сега се появява в удобен за това момент.

Прочети още »

5.00 avg. rating (98% score) - 2 votes

Трибют към цяла една отминала епоха в Кодахром

Баща и син извървяват пътя един към друг в road movie, за потърсят прошка, наваксат изгубеното и преглътнат невъзвратимото. Кodachrome / Кодахром (2017) e филм, който сме гледали стотици пъти, но не и на 35мм кодак лента, с кодак заглавие и желязна метафора между изчезващата аналогова технология и трудната за оцеляване любов в условията на съвременното семейство. След трийсет години отчуждение, синът, музикален агент пред оставка, се съгласява да помогне и закара баща си до Канзас, където последната лаборатория на Кодак в последния ден и час на легендарната фирма, ще прояви негови стари и невиждани ролки.

Прочети още »

5.00 avg. rating (98% score) - 2 votes

Бърт Рейнолдс, между кинообраза и огледалото в Последната кинозвезда

The Last Movie Star е филм за 80+ бивша холивудска екшън легенда от 60-те и 70-те, потопила бляскавата си мачо кариера с куп недалновидни решения. Адам Рифкин твърди, че не би могъл да направи филма без Бърт Рейнолдс (любим от Deliverance и Boogie Nights, който впрочем заедно с П.Т.Андерсън Рейнолдс дълбоко ненавижда). В крайна сметка наративът силно припокрива биографията на Рейнолдс, което го прави трибют към творчеството му, използвано ловко и умело – старецът Вик дава съвети на младото си “аз”, изрязано от старите класики на Бърт. Сюжетът на The Last Movie Star силно наподобява този от The Hero. Вик Едуардс/Бърт получава покана от аматьорски underdog кинофестивал в Нешвил, Тенеси за life time achievement award. И пътят който Вик поема няма какъв друг да бъде, освен този на горчивите равносметки.

Прочети още »

5.00 avg. rating (99% score) - 3 votes

Отчаяни герои, но не непременно тъжни в Happy End на Ханеке

…разказваме за действия, но никога за душевни състояния. Не че не съществуват, но ние не се спираме на тях. Отчаяни герои, но не непременно тъжни. Ален Роб-Грийе

Mихаел Ханеке замалко да вземе трета Златна палма в Кан през 2017-а, но критиките към Happy End в уморено автоцитиране и че не е достатъчно различен, за да е достойно продължение на Amour (2013) явно са повлияли на журито, в полза на Квадратът/The Square. Отново имаме дисфункционално, разлагащо се отвътре буржоазно семейство от град Кале, със всичките грехове към човечеството, вървящи с парите му. Глава на семейство Лоран е Георг, 87 годишният Жан Луи Трентинян, който иска да се самоубие. Ежедневно му прислужва натурализиран африканец (мароканецът Hassam Ghancy). Семейството му се явява смислов контрапункт на зеещата от всяка врата и уста празнота в гротескното с подредеността си имение.
Да се самоубие впрочем иска и 13 годишната внучка на Георг Ив (страхотна Fantine Harduin), необратимо деформирана от среда на традиционно потискани чувства и лъжи. Филмът започва и свършва с покъртителни видеа от телефона й – препратка към “Benny’s Video” и калената в родителски комплекси жестокост на децата от The White Ribbon, 2009. Покъртителна е и сцената, в която Георг и Ив, най-младият (като изключим новородената й сестричка, която така или иначе у никого не буди радост) и най-възрастният, двата края на  родовото “въже” споделят един на друг как са отнели или опитали да отнемат живот. Историята на Георг започва от финала на “Amour“, в който спира дъха на съпругата си в индивидуален, нетърпящ обществени възражения акт на хуманост. Опитите на Ив да трови хора и животни с антидепресанти правят историята й много по-мрачна.

Прочети още »

5.00 avg. rating (99% score) - 4 votes

Сурова естетика, скандал и Дженифър Лорънс като Нуми Рапас

Избягал затворник опитва да върне семейството си. Напрежението от години на мъчителна дистанция и непосилно очакване, разделящи двойката е подсилено от неуредени сметки с бандити, готови да отстрелят беглеца веднага щом го мернат в градчето. Любимият дует на Дейвид Лоури от Ghost Story -Кейси Афлек-Руни Мара  тръгва оттук – меланхолично романтичния (какъвто е и гласът на К.Афлек) Aint Them Bodies Saints. 

Добър синхрон в темпото между лепкаво тъжния тексаски наратив за красива и обречена любов извън закона и нагнетяващата сдържаност в играта на на каста, подсказваща изначалната им обвързаност с насилието в отношенията на първите заселници. Както красноречиво казва и заглавието, филмът се усеща като уестърн блус.

Raw / Grave / Сурово (2016) експлоатира хорър жанра с интересен сюжет и турбо уимен пауър, но без претенции извън физиологично-визуалното. 19 годишна отличничка, потомствен вегетарианец, отива да учи за ветеринар. Гимназията посреща първокурсниците с казармени номера, включително принудително ядене на сурово месо. Това отключва у момичето неподизран и неутолим глад. Останалото се подразбира. Извън ужасът от наследеното от майката сбъркано деенка, с което девойката трябва да се примири фабулата не предлага нива различни от очевидните. А можеше, ако беше в ръцете на Андрей Жулавски, да речем.

Заснет е профи, гор, траши епизодите редуват такива с перверзна изтънченост. Garance Marillier стои учудващо стабилно за годините си. Добродетелната й, изиграна лошо от природата героиня Жюстин напомня тази на Маркиз дьо Сад. Саундтракът си струва, феминистки, от женско хип-хоп дуо, рапиращо с текстове тотална контра на обичайните мачистки. Заглавието има енергия като да е излязло изпод перото на Виржини Депант, фактът че скрипта и режисурата са на Julia Ducournau също е приятен. Заядливо отблъскващ, което ми хареса, но със стрелящи наблизо идеи. В крайна сметка след финалните титри изпитах желание да си си пооправя вкуса с Обладаване(1981).

Наркодилър с лошо подвеждащи късмет и морален компас получава от Удо Кир (велик и единственият, който излиза сух от това недоразумение на Крейг Зейлър) пас за най-кофти мястото на света. Тъмничен разпоредител там е Дон Джонсън, още един повод за смесена изненада. Навън остават беременна жена и банда изнудвачи.  Скандал в блок 99 (2017) е толкова зле, че чак е добър.

Безмоторно падане за Винс Вон след страхотната му роля в True Detective 02. Графичното изобразяване на шумно озвучено физическо потрошаване е главният герой в тази комиксова каша.

Естетски поднесеният Final Portrait на Стенли Тучи отдава почит на един от най-значимите за  20 век художници Алберто Джакомети и екранизира магнетичната във всяко едно отношение връзка между художника и неговото изкуство. Разказвач е Арми Хамър (Call Me By Your Name), в ролята на Джеймс Лорд, американски журналист, който позира за последната картина на Джакомети и става свидетел и потърпевш на неговата философия и методи на работа.

Потопен в героя си, Джефри Ръш романтизира образа и подсилва манията му по съвършенните форми. Въпреки дозата идеализация в бохемския лайфстайл на Алберто, проектът на Стенли Тучи е възхитителен като камера, игра, акценти. Излезлият тази година филм за Йозеф Бойс предполагам ще е по-интересен.

Студеният шпионски трилър Red Sparrow е достойно продължение във визитката на режисьора на Hunger Games Francis Lawrence и четвъртият му филм с Дженифър Лоурънс(не са роднини). В каста е пълно със звезди – Матиас Шьонертс, Шарлот Рамплинг, Джереми Айрънс, Джоел Еджертън. Дженифър започва като примабалерина на Болшой театър, но “благодарение” на чичо си Матиас Шьонертс, се трансформира във “врабец” – специално трениран агент на руските тайни служби в школа произвеждаща ъпгрейднати реплики на Мата Хари.

Екшън сцените са стилни, даже Дженифър напомня малко Нуми Рапас, има и нелош туист накрая, но няма някакви по-сурови политически или психологически нотки. Сравненията между Дженифър и Чарлийз Терон в нейния шпионски Atomic Blond са неизбежни.

5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote