Тагнат с Удо Кир

Петорката на седмицата

Избягал затворник опитва да върне семейството си. Напрежението от години на мъчителна дистанция и непосилно очакване, разделящи двойката е подсилено от неуредени сметки с бандити, готови да отстрелят беглеца веднага щом го мернат в градчето. Любимият дует на Дейвид Лоури от Ghost Story -Кейси Афлек-Руни Мара  тръгва оттук – меланхолично романтичния (какъвто е и гласът на К.Афлек) Aint Them Bodies Saints. Добър синхрон в темпото между лепкаво тъжния тексаски наратив за красива и обречена любов извън закона и нагнетяващата сдържаност в играта на на каста, подсказваща изначалната им обвързаност с насилието в отношенията на първите заселници. Както красноречиво казва и заглавието, филмът се усеща като уестърн блус.

Raw / Grave / Сурово (2016) експлоатира хорър жанра с интересен сюжет и турбо уимен пауър, но без претенции извън физиологично-визуалното. 19 годишна отличничка, потомствен вегетарианец, отива да учи за ветеринар. Гимназията посреща първокурсниците с казармени номера, включително принудително ядене на сурово месо. Това отключва у момичето неподизран и неутолим глад. Останалото се подразбира. Извън ужасът от наследеното от майката сбъркано деенка, с което девойката трябва да се примири фабулата не предлага нива различни от очевидните. А можеше, ако беше в ръцете на Андрей Жулавски, да речем. Заснет е профи, гор, траши епизодите редуват такива с перверзна изтънченост. Garance Marillier стои учудващо стабилно за годините си. Добродетелната й, изиграна лошо от природата героиня Жюстин напомня тази на Маркиз дьо Сад. Саундтракът си струва, феминистки, от женско хип-хоп дуо, рапиращо с текстове тотална контра на обичайните мачистки. Заглавието има енергия като да е излязло изпод перото на Виржини Депант, фактът че скрипта и режисурата са на Julia Ducournau също е приятен. Заядливо отблъскващ, което ми хареса, но със стрелящи наблизо идеи. В крайна сметка след финалните титри изпитах желание да си си пооправя вкуса с Обладаване(1981).

Наркодилър с лошо подвеждащи късмет и морален компас получава от Удо Кир (велик и единственият, който излиза сух от това недоразумение на Крейг Зейлър) пас за най-кофти мястото на света. Тъмничен разпоредител там е Дон Джонсън, още един повод за смесена изненада. Навън остават беременна жена и банда изнудвачи.  Скандал в блок 99 (2017) е толкова зле, че чак е добър. Безмоторно падане за Винс Вон след страхотната му роля в True Detective 02. Графичното изобразяване на шумно озвучено физическо потрошаване е главният герой в тази комиксова каша.

Естетски поднесеният Final Portrait на Стенли Тучи отдава почит на един от най-значимите за  20 век художници Алберто Джакомети и екранизира магнетичната във всяко едно отношение връзка между художника и неговото изкуство. Разказвач е Арми Хамър (Call Me By Your Name), в ролята на Джеймс Лорд, американски журналист, който позира за последната картина на Джакомети и става свидетел и потърпевш на неговата философия и методи на работа. Потопен в героя си, Джефри Ръш романтизира образа и подсилва манията му по съвършенните форми. Въпреки дозата идеализация в бохемския лайфстайл на Алберто, проектът на Стенли Тучи е възхитителен като камера, игра, акценти. Излезлият тази година филм за Йозеф Бойс предполагам ще е по-интересен.

Студеният шпионски трилър Red Sparrow е достойно продължение във визитката на режисьора на Hunger Games Francis Lawrence и четвъртият му филм с Дженифър Лоурънс(не са роднини). В каста е пълно със звезди – Матиас Шьонертс, Шарлот Рамплинг, Джереми Айрънс, Джоел Еджертън. Дженифър започва като примабалерина на Болшой театър, но “благодарение” на чичо си Матиас Шьонертс, се трансформира във “врабец” – специално трениран агент на руските тайни служби в школа произвеждаща ъпгрейднати реплики на Мата Хари.  Екшън сцените са стилни, даже Дженифър напомня малко Нуми Рапас, има и нелош туист накрая, но няма някакви по-сурови политически или психологически нотки. Сравненията между Дженифър и Чарлийз Терон в нейния шпионски Atomic Blond са неизбежни.

5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

ЕПИДЕМИЯ

EPIDEMIC

След като губят файловете на ноар озаглавен “Ченгето и Курвата”, сценаристите Ларс фон Триер и Niels Vørsel (във филма всеки е с истинското си име) спешно трябва да оправдаят инвестицията на американския си продуцент. Едва от 12 страници, новият им филм бива вдъхновен от чумната епидемия в средновековна Европа. Главен герой е д-р Месмер, който самоотвержено напуска укрепената в суеверия и предразсъдъци академична общност, за да изследва заразата в реални условия. Редом с  идеалите в медицинското куфарче пътува и вирусът, така че от евентуален спасител, Месмер се превръща в д-р Смърт; последна спирка за всеки, който го срещне.
Заети със сценария авторите не забелязват, че епидемията за която пишат реално плъзва около тях. На гала вечеря, за да притъпят първоначалното разочарование на своя продуцент, Ларс (попил маниерите на Йорген Лет ) и Нилс представят дама, която под ръководството на хипнотизатор изпада в транс и започва да свидетелства от първо лице за автентичността на проекта и съответно, да въвежда неподозиращите присъстващи в собствената им зловеща участ.
Прочети още »

5.00 avg. rating (99% score) - 4 votes

Nymphomaniac: Vol. II

Nymphomaniac: Vol. II

Сгъстена и остра (фриволното ухажване от първата част е изиграло ролята си) Nymphomaniac: Vol. II продължава с погрома, който любовта към Шая Лабьоф  нанася на Шарлот Генсбур. Оргазмите и удоволствието от секса са останали в бунтарските години. Празнината* е запълнена със самопризнания в група. Джо отстоява мистичното нимфоманка, а не прагматично плоското sex addicted. Подтиците са елиминирани, но въздържанието не лекува природата. Природата не изпитва вина. (В този смисъл влиянието от Антихрист не се изчерпва само със сцената с детето пред отворения прозорец.)
За да възстанови чувствеността си, Джо се подлага на сериозни дози болка при SM професионалист (Джейми Бел). Наказва желанието с 40 камшика на голо. Както римокатолическата църква е олтар на страданието, вметва Селигман с ръка върху икона по Рубльов (пак Тарковски).
В една от ловните вечери Триер облича Джо като Пианистката на Ханеке. Защото систематичното себеунижаване е афродизиак. Аморалността е афродизиак. Афродизиак е и стъпкването на табутата. Най-големият в пост-християнския свят.
Срещата с енигматичния колектор на дългове Уилям Дефо** дава бизнес на Джо, който капитализира опита й с мъжете. Опит, без който интуицията й не би могла да изтръгне сълзите на Жан Марк Бар, например. Подобно на Валмон, Дефо манипулира инстинктите й, и й внушава нуждата от наследник в нелегалния занаят. Mia Goth е същият сексуален изгнаник. Отрезвително огледало, грубо поемащо илюзиите на Джо.
Криво, самотно на върха, Шарлот намира сродното дърво, за което баща й (Крисчън Слейтър) я беше подготвил.

Прочети още »

4.50 avg. rating (91% score) - 4 votes