Тагнат с Кира Седжуик

Три добри филма с Ричард Гиър

Time Out of Mind / От незапомнени времена (2015)

Орен Моверман знаеш от „Вестоносецът“ с Уди Харълсън и „Няма ме“(сценарий) с Кейт Бланшет като Боб Дилън – режисьор с мащаб. Точно заради това Ричард Гиър му подарява работата по този необичаен за амплоато му филм. Time Out of Mind навлиза доста смело в психиката на бездомния, на отказалия да си връзва връзките на обувките сутрин човек. Защо така става, че човек се отказва да бяга, да се състезава в кариерата, да носи семейни отговорности, да си плаща осигуровки. Няма прости отговори в тази супа от колективна вина, няма място и за обидени, само болката е винаги навреме с регулярни доставки. Диалогът е минималистичен, улиците на Ню Йорк са улиците на кой да е град с приюти, патрончета, евтини бири и скитащи самотници. Едното достойнство не е надежден лубрикант за зъбчатите колела на системата. Орен диагностицира болни проблеми на обществото, но не размахва пръст; кога човек се превръща във вторазряден – попита преди време Бергман. Гиър изполва умно шанса да покаже диапазона на възможностите си и от целият му гламър помен няма – сред боклука въргалящ се на улицата и от вълчите усти, той изчезва, стапя се. Става невидим подобно Де Ниро в Бразилия. Времето му за съществуване изтича незабелязано. Хора като него (“човекът без конотация”) се изпаряват всеки ден. Някои са ни роднини, с които не искаме да имаме общо, повечето са на комфортна дистанция. От Чаплин насам има адски много кинопродукции, занимаващи се с обитателите на партера, и в евро и в щатското кино – последния на Пол Бетани “Подслон” е хванал сърцето на темата, но на Time Out of Mind мястото сред тях е заявка с покритие. Всеки с баща алкохолик ще го усети по особен начин.

Norman / Норман (2016)

Евреинът Норман Опенхаймер е особена порода човек. Ако кажем, че е нещо като брокер на дългосрочни позиции или оператор на високо рискови капитали, но в сферата на политическите манипулации няма да е достатъчно, но ще е в правилна посока. Талантът му да свързва хора помежду им и да извлича ползи от това, ползи които инвестира в нови познанства, го прави опасен, търсен и не на последно място вреден. Да, лобистите продават влияние, но играта на Норман е от по-висш порядък – той е вълшебник манипулатор, който отваря и затваря ниши в публичното пространство. И за разлика от рекламиста, генериращ изкуствени нужди Норман няма лесно обозрим клиент… Психологическа загадка, опортюнист, аморфно същество. Подобна креатура, но в друг регистър е мистър Рипли на Хайсмит. Коренно различна роля за Гиър и предизвикателство за инстинктите му. Слава богу, камера и режисура са му на нивото. Приятно включване от Стийв Бушеми (отново двамата след Time Out of Mind) и Шарлот Гейнсбур.

The Dinner (2017)

Особено жестоко престъпление е повод за среща на двама братя и техните съпруги. Детето на единия е извършител на престъплението, а детето на другия, чернокожо, е свидетел, който иска да използва предоставената му възможност за реванш. Единият от братята е конгресмен и кадидат-губернатор, другият е в диаметрално противоположния ъгъл на социалната стълбица – учител (малко е ала Ясмина Реза положението). В избора на дисфункционалната фамилия прозира историческата съдба на човечеството.
The Dinner (2017) е екранизация на Херман Кох, същият бе в София преди две години да представя едноименната си книга. Фабулата му е превъзходна –  конструираната семейна дилема е тотално неразрешима, ама по Дейвид Фосър Уолъс неразрешима. Кох е останал силно недоволен от филма на гореспоменатия вече Oren Moverma – привидял морална дидактика. Възможно е, аз обаче привидях страхотни многопластови изпълнения на Ричард Гиър, Стийв Куган, Ребека Хол и Лаура Лийни. Куган специално е фе-но-ме-на-лен.

5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

Петорката на седмицата

Никсън на Оливър Стоун е от по-любопитните филми за най-скандалния американски президент. Като атмосфера и тон напипва и следва прословутата нервност и несигурност на основния си персонаж, а не я имитира или анализира сухо. Кинематографично добре изпипан – често фасетъчен монтаж, ретроспективен микс, коктейл от различни медийни сигнали, реално или мнимо излъчени по американската телевизия, с великолепна игра от страна на Антъни Хопкинс и фантастичен Пол Сорвино в ролята на Хенри Кисинджър. Категоричен във всяко едно отношение, каквито са всички заглавия на Стоун, преимущество и едновременно с това недостатък.

Де Ниро чака цели осем години преди да направи The Comedian и щом е успял да събере Харви Кайтел и Дани Девито, значи определено си е струвало. Лесли Ман, съпругата на Джъд Апътоу, не остава по-назад като класа, нивото й е на Тина Фей и Рене Русо. Съдбата на стендъп комика винаги ме е интригувала, не само като потребител на гениалните скечове на Бил Хикс, Джордж Карлин и други, а въобще на ролята на професията като социален гръмоотвод.  The Comedian е достатъчно горчив и повлиян от днешната варварска политика на Тръмп, за да остане безобидно скрит под булото на комедийния жанр. Наративът се чете като алегория и успява да внуши нужната за събуждане доза безпокойство. Освен това е и смешен.

Десетилетия сценичен живот в шекспирови роли дърпат реалността изпод краката на известен актьор. Фикция и реалност, спомен и фантазия заменят местата си в танц с непроследими стъпки и в необратима посока. Тhe Humbling по Филип Рот пасва като ръкавица на амплоато на Ал Пачино, който често борави с равносметката, саморефлексията и търсещата изповед пред камера. Ако не беше яркото комично-романтично присъствие на любимата на Ноа Баумбак Грета Гъруиг (запомни я), филмът щеше много да прилича на класиката “Гардеробиерът“. Препоръчвам. Поредното зряло и достойно включване на Бари Левинсън.

Камерен и топъл, Flawless / Мис съвършенство (1999) е необичаен за портфолиото на Джоел Шумахер филм. Темата за преодоляване на различията и чия любов си струва и колко си струва е поднесена през взаимоотношенията на контрастна с биографията и вижданията си съседи по хотел. Великолепен Филип Сиймур Хофман като drag queen и предсказуем (в добрия смисъл) в традиционно солидната си работна етика Де Ниро.

Снимки в Палермо. Всеки филм на Вендерс се чака с нетърпение, заради авторската поетика, изградения в годините неподражаем художествен речник, заради специфичната тъга и меланхолия съпътстващи визуалните му философски пътешествия (с изключение на откровено поръчковия Every Thing Will Be Fine, 2015). В Palermo Shooting намираме фотограф, с проблематичен личен живот и успешна, разкрачена между художественото и комерса кариера, в хроничен недостиг на смисъл и жизнерадост. Пътен инцидент променя настройките на протагониста. Необичайната екстремна ситуация го сближава със смъртта, персонифицирана от Денис Хопър (велик!) Само малко след ръба човек вече е осъзнал и реорганизирал приоритетите си, но вече е късно. В живота крачката назад е невъзможна, но не така е за изкуството, затова то е и по-велико от живота. Страхът и символичните изпитания, които знанието подлага тялото и психиката нa главния герой (перфектен Кемпино), подготвят и приветстват промяната, наторяват сетивата за нови чувства. Снимки в Палермо  е пълен с конструктивни пропуски, резултат на креативна слабост или друго, но парадоксално това не подрива общото внушение за значимост. Мила Йовович и Giovanna Mezzogiorno (Биляна Петринска й прилича) също са прекрасен повод да се запознаеш с филма.

3.33 avg. rating (70% score) - 6 votes