Кадифената резачка

След великолепният Nightcrowler Velvet Buzzsaw (2019) на Дан Гилрой отново e капеща жлъч сатира на това в какво сме се превърнали, този път не през воайорското, вечно отворено за кръв око на камера събираща и продаваща fast-violence, а през призмата на балона на съвременното изкуство и неговият пиар.

Сценарият е брилянтен, а химията между Рене Русо, Гиленхол и Дан Гилрой възхищава. Диалогът е мускулест до стерилност, без декадентски размишления в периферията, тип Чарли Кауфман или Уди Алън – бие право в целта, а тя гравитира около романтичната теза че изкуството е опасно, лоша карма е да се ебаваш с него, и който го третира като търговски актив леко ще пострада.

Мрачни, апокалиптични ала Франциско Гоя картини на мистериозен и никому известен художник-психар попадат в обръщение на арт-пазара. Борса, конците на която дърпат еднакво алчна, но с различни позиции в професионалната йерархия клика. Инцидентното попадане на въпросния художник-психар на мултимилионната сергия предвещава моралната поука на Дикенс в края, комбинирана със заряда от интелектуална басня на Оскар Уайлд.
Политически и конюктурно функциониращите институции на базари, частни галерии и държавни музеи сглабят едновременно забавен и злокобен пъзел – ние продаваме стока с временно въздействие – дефинира хирургически точно Русо проклетото си занятие на скъпоплатен продуцент в света на хендмейд риалити формати.

Талантът на Джейк се разполага удобно в лъскаво ерудираната гей-кожа на топ-критик (събирателен образ, но с доста Джери Салтц), до чието буквално златно мнение на законодател и Бог безскрупулните галеристи (гениално полиращи образа на оперативната контемпорари арт-кучка Рене Русо и Тони Колет! ) се домогват с ентусиазма и хъса на кръвожадни амазонки. От статиите и ревютата пряко зависят цените на подписалите договор с тях автори.

Радарът на арт-скаутите сканира и търси постоянно ново пушечно месо, сметките са гладни за цифри с много нули, а желаещите блясък “художници” са просеща къшей внимание жалка тълпа. Джон Малкович (с референция към Ричард Принц и Джеф Кунс), например е изцеден от и превъртял колелото на системата артист, който намира спасение за душа и призвание във физическото бягство от статута си на звезда. Безогледната експлоатация и въобще стилът е капан погребал мнозина.

В третия посветен на отмъщението по франкенщайновски акт “артът” въздава справедливост; енергийният потенциал на създаденото от човека в крайна сметка връхлита необуздано циничната, лакома за монетизиране на всичко късогледа мутра на артистичния сноб от двата пола, и възнаграждава богато изтормозения и обръгнал на агресивен маркетинг зрител с облекчаваща наслада. Прескачат искри към жанрът с изкуствения интелект – етическите проблеми са сходни.

От “Квадратът” насам не е имало филм , който така яростно да разсъблича фалша и лицемерието от повърхността на съвременните залъгалки, без в никой случай да дискредитира неуважително същината на творене, напротив – смисълът от акта на създаване е конституиран наново и на чисто, с помощта на немалко литри истински бутафорна плазма.

https://www.youtube.com/watch?v=XdAR-lK43YU

Лъскаво огледалната като на Аниш Капур топка, в която Тони Колет неволно се принася в жертва е чудесна “метафора с обрат” на взаимоотноошенията в хранителната верига създател-спекулант.


0.00 avg. rating (0% score) - 0 votes

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.