Светослав Тодоров: Летящият старт и пътеките пред Lady Bird

Във време, което постоянно търси пристан в 80-те и 90-те години, Грета Геруик прави едно по-различно връщане назад в дебюта си като режисьор. Минималистичната история около скоро завършващата гимназия героиня в Lady Bird се развива през миналото десетилетие, във все по-избледняващата в спомените Америка на Джордж Буш – младши.

Това създава особен ефект, не само защото дори не е сигурно как на български казваме на „00-те“. Чувстваме героите и проблемите им близки и съвременни – какво знаем или не знаем за семействата си и приятелите си, какво ни е даденото в живота наготово и какво не. Но дистанцията на времето взима телефоните от ръцете им, вербализира диалозите им и ги конфронтира един срещу друг. Това че тийнейджъри могат да са впечатлени от пурети със захар в единия край и да плачат на Dave Matthews Band са сред малкото маркери на времето.

Lady Bird трябваше да получи близо 200 ревюта преди да се появи първата негативна рецензия, което като че ли казва повече за средата, отколкото за филма. Обръщането на огледалото към публиката и намирането на най-малкото общо кратно в днешното поколение, е най-близкото, което сега имаме като гарантиран успех. Оскаровата номинация дойде очаквано, вместо като изненада за филм с инди профил. Но досегашната работа на Грета Геруик като сценарист (всъщност ко-автор с Ноа Баумбах на Mistress America и Frances Ha) дава знак, че Lady Bird не е плод на изчислени ходове, а логична нова глава от пътя й – до известна степен, може да си го представим като прикуел на Frances Ha.

Вероятно поради това го няма усещането за дебют – все едно тя е скочила на третата си Sundance премиера, със съвсем конкретни идеи, а всичко излишно е изхвърлено зад борда. Същевременно, дисциплината в идеите се комбинира с някак си колажен начин на подреждане на сюжета.

“Don’t you think maybe they are the same thing? Love and attention?”, в един момент една от учителките-монахини пита главната героиня. Lady Bird напълно заслужава вниманието ни, но е спорно дали ще остане като обичан или подобно на Boyhood, някак си оценен по времето на излизането си филм и впоследствие заровен от всичко подобно на него. Като че ли наследството на Lady Bird зависи не толкова от него, а от бъдещите творчески стъпки на Грета Геруик, Сърша Ронан и Лукас Хеджес (когото може да видите и в Три билборда извън града). Ако те поемат по правилните пътеки, то след години освен портрет на времето си, филмът ще има и ореол на посял нещо в бъдещето.

“Where Are We Now?“ на Дейвид Боуи би била чудесен алтернативен избор за финална песен. И във филма, и в песента, отговор няма, но ако погледнем с други очи на местата, които обитаваме, поне ще развием интуицията си.

 

Oще от и за Светослав Тодоров:

Светослав Тодоров в Story ми се

Защо сме в 80-те?

Slow West

Mindhunter и отражението на убиеца в теб

Имало едно време в Туин Пийкс, България

В часовата зона на “Слава”

 

3.75 avg. rating (77% score) - 8 votes

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.