Професия: Репортер


Professione: reporter

Чак след Професия: репортер, разбрах какво ме е впечатлявало винаги в Микеланджело Антониони. Звездите в неговото Кино (Ален Делон-„Затъмнение”, Мастрояни-„Нощта”, Джон Малкович-„Отвъд Облаците” и тн.) , всъщност нямат главна роля. Близките планове върху лицата са рядкост, понякога, както в „Професия репортер” , диалогът е на 20-30 метра от камерата.

Professione_reporter

Отказът му да флиртува с публиката чрез сексапила на актьора е педантично упорит. При все че ползва всички класически драматургични и жанрови похвати за ситуационно кино,  съспенс, трилър, роуд муви („Фотоувеличение”, „Забриски пойнт”), налице и е една отчетлива дзен-медитация, самонаблюдение, внушение за дистанцираност, сякаш най-приятелски – не фамилиарно,  те приканва да споделиш неудобствата на режисьорското столче.  В това , което някой нарича маниерна протяжност виждам философско изследване на възможните пътища за развитие, авторефлексия.

Нещо, което очевидно е допаднало и на Джак Никълсън. Хипнотичният му стил на говорене („Хората си мислят, че знам нещо повече от тях, това обикновено не е така”, казва по този повод) пасва идеално героя му. Из построенитеот него лабиринти на двойната идентичност го води Мария Шнайдер. Красива, крехка, едва три години след „Последно танго в Париж”.
„Професия: репортер” по някакъв начин е и много близък до Джармуш  с последния му „The Limits of Control”. Изследване на подобен паралел би било доста приятно занимание.

П.П
Ето един блестящ текст на Иво Иванов, в който има много проникновения за филма

 

 

 

4.00 avg. rating (85% score) - 2 votes

,

  1. #1 by Anonymous on 21.06.2010 - 06:03

    >гледай Syndromes and a century – няма общо с горния филм, но има общо с Антониони и пълното отричане на киното като средство за гъделичкане на зрителя. А отделно има и паралел с L'eclisse ама с невероятен туист в самия край :)

(will not be published)