Те

“Богати или бедни, рано или късно вие ще пострадате от излишъка на време. ” Йосиф Бродски, 1989

Политическа сатира от самата светая светих на посредствеността, “Те” (за съжаление) дава всичко каквото си очаквал от Сорентино. Портретът- метафора на времето, в което живеем, е на императора на популизма Силвио Берлускони (заглавието Loro е с асоциация и към думата за злато). Берлускони тук изглежда като прошнурована забележителност, монументална кула трайно наклонена и илюзорно безопасна, като тази в Пиза да речем, която зрителят-турист купил си билет за “Те” послушно обикаля отвътре по витото подредено от Сорентино стълбище, така че след 150 минути да му се открие 360 градусова гледка към и от кухото пространство зад фасадата на публичния образ. Диференциацията между индивидуалност, личност, медиен мит и тн. е размита в полза на синкретичния ефект. Това, което вижда зрителят “от” очите и към Ил Президенте е.., нищо. Съвсем съвсем нищо, еманация на тоталното отсъствие. Подобно интенционалните чисто-бели картини на Раушенбърг, или пък сините на Ив Клейн, чиято липса на визуално съдържание кани или обръща взора ти към теб, тук ти си картината, съответно гледайки в психологическата пустиня и бедствие с етикет Берлускони, гледаш (в) себе си.


Riccardo Scamarcio го раздава Рей Лиота от “Добри момчета”. Жалко, че Сорентино го зарязва след 30-та минута.

Тони Сервило (L’uomo in più (2001), The Consequences of Love (2003), Il Divo (2008) ) произвежда изключителен моно, а понякога и стереоспектакъл. Антропологичните детайли във възстановката на Берлускони навярно конкурират восъчната му статуя в музея на мадам Тюсо. Интериорните опити да разгадае, да одраска психиката на великия комбинатор, разбира се, са единствените интересни обаче. Колкото по-колоритен клоун го играе, толкова по-силен хлад лъха от бездната разкрачила ни между осезаемото усещане за необратим апокалипсис на всичко човешко и инстинктивното ни наивно желание за спешен ремонт на статуквото, locally first.

Образът на популиста обаче, за по-интелигентния, обиден на Тръмп и тн. неолиберал би бил задоволително оправдание на моралната катастрофа само за кратко. Истинското страшилище е там, откъдето идва популиста – масата, която го е произвела. Може би затова и Славой Жижек дразни левичарите с привидна подкрепа на нелепия, абсурден крайно опасен десен фронт – колкото по бързо стигнеш дъното, толкова по-скоро ще има на какво да стъпиш, за да се оттласнеш нагоре.

Естествено, менажираният от Сорентино гротескен образ е събирателен на канибалите-чудовища на Гоя, Калигула, Доминик Строс-Кан, а и ред други “pocket-monsters” от този калибър. Една от посоките, в които Сорентино търпи критика – начинът по който отбелязва проблема, автоматично го умалява. Естетическото оливане с надрусващо прет-а-порте от гламър, полулегална плът и як хумор (наистина е як) вместо да подчертае безумието, отчаянието и страхът над които се стремим да държим глава, се превръща в pure dope – обезболяващ саунтрак на меланхолията, с който лесно и безпроблемно преглъщаш причините за тоталната щета, която те заобикаля и която с пасивното си съгласие спомагаш да възпроизвежда нови и нови реплики на търговеца-Силвио.

Кинаджийски не може да не се отбележи (отново) дразнещо перфектната камера на Бига Лугаци, без който kick-ът нямаше да е ударен. Облизаните като композиция и времетраене кадри са толкова много, колкото и референциите им. Забавен недостатък е хаотичния наратив, пострадал при монтажа. Вместо две ХХL “пици”, от материал 2 х 150 мин по изискване на фестивалите за дистрибуция Сорентино сглабя всичко в едно голямо парче. Не бива да се премълчава и откраднатото от Бела Тар накрая. Щеше да е готин трибют, но с целия си насилен морален патос само пресолява и без това богатата на емоционално-кулминационни точки манджа.

5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.