Щастие (1998)- изящното кърваво цвете от края на 90-те на Тод Солонц
Happiness / Щастие (1998)
Happiness, e изящно кърваво цвете от края на деветдесетте, продукт от нечовешки-прецизните движения на Todd Soholdz със скалпела, върху щастливия труп на американската мечта. И това година преди Сам Мендес да разоре същата нива с “American Beauty”!
Ню Джърси, място с всеизвестна кофти слава. Върху лабораторната маса лежат три сестри със средностатистически произход и тяхната майка. Кармичния им път е преплетен с деца, мъже и други жени, мъже и деца. В пъстрото ветрило всички са еднакво сковани от комплексите си, неудовлетворени от живота, връзките, себе си. Отчаяните им жестове за помощ един към друг отварят врати към празни стаи, а болезнената им самота ги кара да говорят, да мастурбират докато говорят, да изнасилват, да убиват след като са изнасилени, а после пак да говорят, чувствено, задъхано, с паузи тежки като брадва.
Сексът е този хлъзгав пилон, около който обикновено самотникът се гърчи и увива, в желанието си да привлече вниманието на щастието. Такъв е и изумително истинският тук, Филип Сиймур Хофман. Героят му живее над порно-списанията и телефонната слушалка, неосъществимите му фантазии го владеят в работата, по пътя, при психоаналитика, в асансьора… Денят му е осеян с множество малки смърти. Смразяваща дъха роля прави Dylan Baker, като психиатъра-педофил, който обяснява значението на глагола “свършвам” на сина си. Едва ли преди това сте виждали подобно нещо. (Кевин Бейкън в „Дърводелецът” се доближава до това изълнение.) Играта на Дилан стряска с крайно достоверното представяне на разрушителните за собствената му и на другите психика действия. Todd Soholdz е загърбил смело полит-коректносттта и ни представя чудовищното в д-р Мейпълууд-Baker от човешки ъгъл, без хипербола, но и без никакво смекчаване.
Пример за великолепно портретуваните характери е една от сестрите – Джой- Jane Adams, интровертна хиперчувствителна личност с разклатен личен и професионален живот, която свири на китара и композира песни за щастието, разбира се. Перманентна жертва на добродушието и наивността си, Джой изправено носи етикета „лузър” на челото си. След като й взима 500 $, за да й върне откраднатата от него китара и стерео уредба, любовникът й- руски емигрант, от тези, на които Джой преподава английски, ще я нарече американска глупачка. Прелест.
Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни подкрепиш – цъкни ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!
В Happiness има много повече храна за размисъл, отколкото пришитите му етикети предполагат. Важен филм, заслужил много, много повече от деветте си награди.
>Това е филмът за края на седмицата
>има един момент малко преди края на филма, когато всички са се събрали на бутафорен семеен обяд. Та там, почти незабелязано, с гръб към камерата, героят на Без Газара соли, сякаш на пук, яденето си, въпреки че докторът по-рано му беше препоръчал да не прекалява със солта ако иска да живее до 100 години. Моментът и кадърът бяха гениални, защото човек наистина трябваше да вложи малко чувство, за да го улови – това беше малък детайл, който каза повече за героя на Газара, отколкото самият герой каза нещо за себе си и за чувствата си през целия филм. След няколко кадъра обаче, режисьорът акцентира върху осоляването в соло-кадър и развали всичко. Общо взето това му е и проблемът на филма – режисьора на места сякаш се съмнява в интелекта на зрителя и дообяснява нещата. В този тон – предпочитам японския кавър на Теорема – Visitor Q.
>радвам се, че си фен на Миике и Пазолини, и въобще за смислените и по-дълги от ред-два коментари!
за Солонц може би си прав, тавтологията "обезсолява".