Петорката на седмицата


Петорката на седмицата


Donnie Brasco, 1997 на англичанина Майк Нюъл (Четири сватби и едно погребение) е от качествените гангстерски филми, алманах по мафиотски стойки, жаргон и лайфстайл, илюстриран с етнографска страст от Пачино, Деп и Майкъл Медсън. Приятелство и предателство, биват дефинирани единствено от понятието “дълг”. Историята е по невероятния случай на внедрения в гангста фамилията Бонано Джоузеф Пистоне, живеещ под чужда самоличност някъде, все още, заради чийто къртовски труд, в торбата на фебере падат не по-малко от 100 мутренски глави. “Помогнах да бъдат унищожени някои фантазии – отбелязва в биографичната си книга “На пътя на злото”, първият внедрен в мафията за цели шест години агент. За разлика от образите, които получаваме във филми като “Кръстника”, мафията в реалния живот е банална. Разговорите са тъпи, продължава той: “Какво ще откраднем днес? Как ще го откраднем?”

La femme publique (1984) на Andrzej Zulawski е тотaлна арт хистерия и екстраваганца, както казва нашият приятел Влади Апостолов, от който въобще разбрахме, първо за Зулавски, а после и за хипер откачения Possession(19881). Между La femme publique и Possession, естествено има не малко общо  – водене на актъорския състав към емоционален екстремизъм, болезнено разголване и балансиране на ръба.

Certain Women (2016) на Кели Райхарт (Night Moves) включва историите на няколко жени, подложени на изпитания от интимен характер, в днешния бюрократично устроен, труден свят еднакво недружелюбен и към двата пола. Нюансирана, тиха, но неотстъпчива игра на Лора Дърн, Мишел Уилямс, Кристен Стюарт и Лили Гладстон. Чудесни портрети в движение. Усещането от филма е за лично преживяване, за чувствителност и ранимост – психологически характеристики, малко или повече в знанието и контрола на четирите героини.

My Cousin Rachel (2017) Без никога да я е виждал, млад англичанин вини съпругата на своя братовчед за мистериозната му преждевременна смърт. Плановете за отмъщение е стопяват в мига в който я вижда. Пленителна до вещерство, Рейчъл (Рейчъл Уайз) оскубва до пени поредната жертва; финалът е пълна мъгла. Непоносимо разточителна костюмографска драма, в която единствено идентификацията със слепия за реалността блед романтик е приятна. Има доста общи неща с “Кримсън Крийк” на Гилермо Дел Торо.

Wakefield, или по български: За всичко е виновен енотът (2016).  Малък, частен моноспектакъл на Брайън Кранстън, човек от предградията, който внезапно прави обратен завой към природата, своята собствена най-вече. Подобно Хъкълбери Фин, героят му наблюдава предизвиканите размествания в семейството си от дистанцията на съседната къща, и разсъждава като в един от новелите в Нюйорската трилогия на Пол Остър, върху своите Аз, его, социална видимост и прочее нестабилни конструкти. Маниакалният пламък и тиха лудост в Кранстън си струват.

5.00 avg. rating (99% score) - 2 votes

, , , , , , , , , , , , , , , ,

  1. No comments yet.
(will not be published)