текст: Lu

За много години, скъпи читатели!

Желая ви една бляскава година, толкова бляскава, колкото е била музикалната сцена в началото на 70те (а това значи много). Тъкмо за тях ще ви говоря сега, обръщайки вниманието ви към почти документалния филм The Velvet Goldmine.

Казвам “почти”, защото сюжетът разглежда възхода и падението на уж фиктивни персонажи, но на всички гледащи е ясно кой-кой е. Ок, може и да не е съвсем ясно, затова аз ще разясня. Или поне ще се опитам: филмът е безкрайна мешаница от персонажи и препратки и няма да е много лесно, но ще се фокусирам върху основните.

Филмите, посветени на музикалната сцена от миналото, са особен вид филми  – от части са си чиста фикция, от части са документални, от части са мюзикъл, от части са един голям видеоклип. Те не се харесват на всички – меломаните като мен им се радват; другите, които се прежалят да ги гледат, просто ги гледат с носталгия. На по-голямата част от публиката не им дреме, което обяснява и провала в боксофиса – при бюджет $9 милиона, приходите са само $1,5 милиона.

Би било трудно да ви говоря за саундтрака, без да взема под внимание и да кажа няколко думи за цялата декадентска ситуация, в която този саундтрак присъства. Затова настоящият текст няма да е чисто музикално ревю, а ще пиша каквото ми дойде на ум по темата. Надявам се да имате нервите да ме изчетете.

Velvet Goldmine, което всъщност е името на песен на Дейвид Бауи, разглежда живота на ексцентричния глем деятел Браян Слейд (който всъщност е Бауи и е изигран от красивия Джонатан Рис Майерс), и интеракцията му с неговия антураж през славните години на шокиращи костюми, гей трендове, сексуална свобода и наркотици. Всичко това ни се поднася като истории и флашбеци, събрани от гей-журналиста Артър Стюарт (Крисчън Бейл), който разследва мистериозната on-stage смърт на Слейд.

Това разследване ни връща в славните години на седмото десетилетие на 20-и век, когато мъжете са се обличали като жени, а жените – като циркаджии.

Кичът и безвкусицата, като наследство от предното хипарско десетилетие, властват повсеместно; рокът вече не е универсалният език на будната младеж, а набира скорост като мейнстрийм култура и средство за печалба; революционните идеи на децата на цветята вече са обезценени и изпразнени от съдържание и от тях е останало само друсането и безогледното чифтосване; Бийтълс са се разпаднали и с оглед на социалната и икономическа обстановка, светът не е бил чак толкова смислено място за живеене.

Техническия прогрес и особено серията мисии, които НАСА праща към Луната в периода 1967-1972, обръщат взора на човечеството към Космоса и тази тема като тренд става еквивалент на това, което са вампирите в наши дни. Нас ни е пазел здравият щит на комунизЪма, така че сме пропуснали доста от световните вълнения и от този период сме забърсали само грозни чарлстони, обувки на платформи и нелепи прически. Всъщност аз не съм правилният човек, който да обсъжда какво точно сме забърсали, защото тогава даже не съм била родена, но нека не задълбаваме.

В този момент на личностна дезориентация и космически мечти, изгрява звездата на младия Браян Слейд. С импозантния си външен вид и загадъчно-привлекателна персона, той повежда децата на едно LCD-обагрено пътешествие в света на въображението и психаделията, в който той като едно слънце блести с талант и брокат. Към гравитацията му е привлечен и младият фронтмен Кърт Уайлд (Юън Макгрегър), който е събирателен образ и алюзира Иги Поп, Мик Джагър, Лу Рийд и Бог знае още кой (чух ли някой да казва Кърт Кобейн?) Филмът е сложен и трябва да гледаме отвъд хронологичната фактология.

Лентата с повече точност би минала за биографична на Зиги Стардъст, но в този си вид е просто художествена измислица, крепяща се на колони от различни реални събития, свързани по подвеждащ начин. Атмосферата е наситена с хомонапрежение почти колкото новия Шерлок Холмс: Игра на Сенки, но това е нормално – още навремето е било модерно да си падаш по собствения пол, така че не разбирам какво реват хората днес, че на мъжете им омекнали китките.

Основната сюжетна линия се върти около хомовръзката Слейд-Уайлд, като за да се изгради са взети паметни моменти от биографията на Бауи: снимката, на която той и Лу Рийд уж се канят да се целунат

всъщност си говорят близо до ушите, защото е било шумно); твърдението на бившата съпруга на Бауи – Енджи, че ги е сварила двамата с Мик Джагър голи в кревата; съжителството и близкото приятелство на Белия Дук с Иги Поп

, и така нататък, и така нататък.

Години по-късно, гледайки назад, Бауи ще признае, че неговата прокламирана бисексуалност е по-скоро продукт на модата и настроенията от онова време, отколкото на автентично влечение към мъжете.

В живота, обаче няма ctrl+z  и фактите остават да те преследват като фирма за събиране на плащания.

Личността на Браян Слейд се получава доста скандална и противоречива, затова и първообраза му заклеймява филма и налага вето над употребата на негови музикални творби в саундтрака. Това е фактът, който ме озадачи най-много първоначално – липсата на песни на Бауи.

Огромната пропаст, оставена от това решение, е запълнена почти успешно от свързани с него и онова време музиканти – Brian Eno и прилежащата Roxy Music, Лу Рийд, T.Rex, Стийв Харли. Измислената банда Venus in Furs (препратка към The Velvet Underground) взима стабилно участие в саундтрака, като под нейната шапка творят членове на Radiohead, Suede и Roxy Music. Другата измислена банда – тази на Кърт – Wylde Rattz (препратка към The Stoogies на Иги Поп) събира в себе си музика, изпълнена от самия Юън Макгрегър, членове на The Stoogies, Sonic Youth , Minutemen.

Както и във филма, така и в саундтрака са обособени два лагера – Обединеното Кралство в лицето на бандата на Браян Слейд и музикантите, направили музиката за нея от една страна, и САЩ в лицето на Кърт Уайлд, неговите Плъхове и отбора, който им дава звук във филма, от друга. Всъщност тази любовна история между двете култури се простира на всички нива в The Velvet Goldmine – чрез образите на Слейд и Уайлд, представящи две различни течения и начин на изразяване, както и чрез трансформацията на Слейд от Оскар Уайлд-вдъхновен мечтател до мегазвезда със стайлинг на ласвегаски богаташ.

Саундтракът само официално обявява кои са лагерите, оттам нанатък ние сами можем да изследваме влиянията между музиката на двете земи и еволюцията, която тя търпи в следствие на тези постоянно сблъскващи се и взаимно обогатяващи се  влияния. Това, обаче е дълбока тема и няма да я нагазвам сега.

А това, дето пее е Том Йорк. Не бихте го познали, ако не ви бях казала, нали? И аз не го познах.

Музиката към филма включва също нови песни на небезизвестните Pulp (ура), както и на не-дотам-известните Shudder To Think и Grand Lee Buffalo. Наред с чисто новите композиции има и чисто нови трактовки на известни песни, познати още като кавъри, дело на Дона Матюс и Placebo. Последните даже имат камео във филма, в разголени одежди и гримирани, представени като членове на измислени банди, запазили много от блясъка и превзетата нелепост на глем ерата.

Placebo са много добър избор точно за тази роля; ако не разбирате защо, пуснете си някой от клиповете им от времето, когато кариерата им беше в своя пик – Браян Молко по онова време е по-женствен от много тинейджърки. Самата банда изтъква Бауи като огромно музикално влияние.

Както споменах – липсата на Бауи е запълнена почти успешно и музиката работи адски добре за атмосферата на лентата. Нелепо е обаче да гледаш Рис Майерс с електриково синя коса и блестящ космически костюм и да не чуеш нито Life On Mars,  нито Changes, нито Rebel Rebel. Това е и най-големият недостатък на саундтрака. Ма не ме интересува сюжета, да са мислели по-добре тия работи, аааа! И без това не ми беше чак такава тръпка да гледам как Юън Макгрегър целува Рис Майерс и Крисчън Бейл.

5/6

Впрочем, утре – 8.01, е рожденият ден на Бауи. Да е жив и здрав и да ни радва още дълги години.

текст: Lu

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни подкрепиш – цъкни ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!