The Informers (2008) е филм-компилация от къси разкази на Брет Ийстън Елис, който широката публика познава най-вече от “Американски Психар”. Той проследява седмица от живота на (предимно) богатите и известните, като ни потапя в емоционалната, надрусана и морално деградираща каша на тяхното битие.

Действието се развива през 1983-та, време на блясък, СПИН и наркотици. То от около половин век времената са времена на наркотици, така че това не е кой знае колко оригинално и отличаващо. И все пак във филма има много наркотици, почти колкото по бюрото на Тони Монтана.

Музиката – по-скоро очаквано – е сборна касетка хитове от началото на 80-те – факт, който ме изпълни с радост и качи интереса ми към филма с 3 пункта.

Simple Minds и тяхната New Gold Dream озвучават откриващата сцена, която е епитом на стила и блясъка на времето, в което са ситуирани историите. Тя прилича повече на видеоклип, защото пасва на музиката едно към едно: нощни кадри от Ел Ей, новото поколение богати дрисльовци се натиска и шмърка бело до басейна в луксозно имение с дорийски колони. Около тях, стилно облечени парти хора танцуват, осветявани от горящи огньове.

80-те нямат равни по превзетост и по показател за куулнес. 81, 82, 83, 84…

Всичките 11 трака носят духа на епохата, въпреки че половината от тях са писани специално за филма. Justin Meldal-Johnson, Jason Falkner (от Jellyfish и The Grays), Justin Stanley (мъжа на Ника Коста, работил с The Vines и Beck), и неизвестния за мен 7Ray, са се постарали да уловят характерното звучене на онова време и – въпреки че са се справили доста прилично – разлика се усеща между техния и оригиналния материал.

Може би по тази причина и саундтракът е разделен условно на 2 части, като новите песни са стиковани във втората половина. Това дава сигурност, че зрителят вече се е удавил в синтпоп атмосфера, преди да чуе новия материал.

Тенденцията 80-тарските хитове да звучат от локализиран в самата сцена източник, се запазва почти до края. Ако нямаше черна техника в сценографията, то The Informers би бил един доста по-тих филм.

Така например, на погребение, майката на покойника пуска “любимата му песен” – Shadows of the Night на Pat Benatar; трима голи младежи се въргалят по пода докато по телевизора върви “Only You”; тайфата чилва до басейн на покрива и от касетофона звучи хит на A Flock Of Seagulls; малолетна мацка с брекети гледа дебилния клип на Safety Dance по телевизията, докато в съседната стая се водят преговори за нов филм с рок звезда; същата тая рок звезда слиза от сцената на свой концерт, докато почва “Another Night”; мацка се върти в култовo кресло Eames, гледайки Гари Нюман по телевизията. Tолкова много култовост само в една сцена!

Във филма се чува и Devo – Freedom of Choice, която баща и син слушат пътувайки в лимузина. Непонятно ми е защо Devo, с цялата им емблематичност, не са намерили място в официалната селекция.

Иначе филма си има и отделен скор, дело на  Christofer Young, но той не е толкова решаващ за атмосферата, колкото гореизброените хитове, и играе по-скоро поддържаща функция. Даже надвишаващите горните граници на всякакви норми количества Уейфаръри на квадратен метър снимачна площ не са толкова решаващи.

Чудно ми е колко пари са кихнали Рей Бан, между другото – от всяка секунда на лентата ти се навира в очите, че ако си куул, носиш легендарния им модел, независимо в каква цветова разновидност.. Което, като се замисля, не е далече от истината, но аман от продуктово позициониране. В крайна сметка излиза, че популярната музика от декадентската декада успява да ситуира филма в подходящия времеви интервал по-добре от всичко останало.

Саундтракът би бил в десятката, или в нашия случай в шестицата, ако не бяха някои дразнещи детайли. Песента на Pat Benatar ми бърка в червата. Вървя по улицата, слушам саундтрака на плеъра си, получавам иъргазми от Simple Minds и Wang Chung (които съвсем не са китайци, не се бъркайте) и почва Shadows of The Night. Внезапно получавам конвулсии, изтървам каквото нося и панически започвам да ровя в джоба си с две ръце, за да натисна бутона “next”.

Осъзнавам, че ролята й във филма е точно да бъде дразнеща, ама можеха да я пропуснат и да сложат Devo на нейно място, или да изберат някоя по-малко дразнеща. Всъщност песента си работи много добре и всичко друго са мои капризи. Когато на края на погребението се обсъжда, че песента е отвратителна, почваш да кимаш одобрително, мислейки си “Да, нали?!”. Реших, че не искам да разваля комбото от добрите песни в началото и просто я изтрих от папката.

Другото, което не ме кефи, е разликата между класите на споменатите 2 условни части на музиката към филма и тяхната ясна различимост. Новият материал, макар и изпипан с доста мерак, е далеч от по-старите си батковци – и като настроение, и като изпълнение. Той има много по-чист звук и по-добро миксиране.

Ако бяха използвани синтезатори и дръм машини от онова време, би било много по-удачно решение – барабар със всичкия дисторшън и зърнистост, един аналогов синтезатор от последните им години би звучал в пъти по-убедително. Както казват – ефектът е в дефекта.

Като оставя настрана тези не особено значими недомислици, с ръка на сърцето мога да заключа, че саундтракът е чук. Един от персонажите в момент на объркване, безсилие и гняв казва: “Имам нужда някой да ми каже какво е добро.” Ок пич, ще ти кажа: саундтракът на The Informers е добър; и то не само добър, ами много добър. Много, много добър.

5/6

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни подкрепиш – цъкни ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!