Омразната осморка


The Hateful Eight / Омразната осморка (2015)

Ако някой може да говори по болезнени за обществото въпроси, без да рискува, то той непременно е нечий клиент; и следователно размишленията му не са свободни, а по-скоро поръчкови. Щом това се разбере, към тази позиция (на безопасно изказващия се) се устремяват най-банални доносници и интриганти (сикофанти). Николай Гочев

Дилижанс крета сред величествено заснежен Уайоминг само няколко години след Гражданската война. Пасажери са ловецът на глави Джон Рут/Кърт Ръсел и пленничката му Дейзи Домерг/Дж. Джейсън Лий  бързат към градчето Ред Рок. По пътя срещат бивш майор на страната на съюза и също настоящ ловец на глави(Сам Джаксън) и ренегат от армията на конфедерацията, твърдящ, че е новият шериф на Ред Рок. Подгонена от буря, “покер”-четворката бърза към задължителната спирка на дилижансите в планински проход, галантерията на Мини.
Осмият филм  на Тарантино е нещо като личен осемхилядник. В същото време побива колчета и в съвсем нови кино-територии. Както останалите филми на Тарантино, и този е написан и режисиран изцяло от него. The Weinstein Company, от “Глутница кучета”, до “Джанго без окови” отново са партньор.

Oт всички филми на Тарантино този е първият със специално написан скор. Саундтракът е на легендарния осемдесетгодишен композитор Енио Мориконе (с оскар, глобус и още), незаписвал за уестърн от 40 години(макар само “Ancora Qui” да е нова; повечето са неизползвани композиции от The Thing, 1982). Технологията е Ultra Panavision 70, aspect ratio 2.76:1. Последният филм в този формат е Far and Away (1992) на Рон Хауърд, преди него Khartoum от 1966. В България няма къде да се прожектира аналогово на 70мм машина, затова всички сме гледали 35мм му цифрова дигитално конвертирана версия. 7о милиметровият формат, който освен епичността за външни снимки (Бен Хур, Лорънс Арабски) прави близките кадри много по-интимни отколкото всяка друга технология.
Освен отдаващият почит към историята на киното начин на заснемане и реверансът към жанра (Тарантино неколкократно заявява, че ще направи 3 уестърн филма преди да посмее да се нарече уестърн-режисьор) в The Hateful Eight на преден план изпъкват – както винаги- дилалогът, и – за първи път- силно резониращият политически подтекст зад репликите. Като периодично и енергично размахвана бухалка през десетилетията, расовият гняв ощетява интелектуалното (и физическото) бъдеще на цивилизацията. Тук спекулациите с него (с расизма) получават категорично иронична присъда, изобличава се мнимата тежест на любимата на политиците карта. Пируетите между непримиримите в началото расове врагове Майор Уорън/Сам Джаксън – Крис Маникс/Walton Goggins в края отвеждат към комично бекетовска (чаптъра Black Man White Hell) ситуация , в която не цветът на кожата, а единствено споделеният абсурд има значение. Къде тънко нюансирано, къде по-отявлено The Hateful Eight  е преднамерено подривен*, каквито задължително са и другите филми на Тарантино, впрочем. Има всичките атрибути и жалони на ерудирана постмодерна трактовка на класически уестърн, докато всъщност е театрално разписана пиеса в оперен мащаб, за уязвимия блян по едно несъществуващо и неосъществимо приятелство, каквото по своята същност представлява фалшивото писмо между чернокожия майор Уорън и президента Ейбрахам Линкълн. Светло пацифистка джонленънска мечта по един утопичен, надраснал хищническите си инстинкти свят, напук на всички подвеждащи окото кофи кръв в декора и гениално хореографирана гор естетика.

Не може отново да не се спомене сетивната наслада, която реденето на думите при Тарантино носи. Всеки актьор от каста поднася детайлно разработен етюд на морално неустойчив и с двойно дъно образ, с “дебели” референции към стари ленти (Кърт Ръсел отброява минимум 5 отправни точки за своя Рут) или британски (при Тим Рот) тв поредеци. Експлозивността на Дженифър Лий заслужава отделен пост. “Женският Шон Конъри” – казва Тарантино. Заради трудно смилаемото насилие (пак подвеждащо), феминистки го наричат мизогинист, а Спайк Лий (по-специално за “Джанго”) сърдито брои използваните “черни” думи – сигурно доказателство за творческа свобода и антиклиентилизъм, политкоректността не ограничава К.Т. да ходи там, където логиката на персонажите му повелява да отиде.

P.S

” – Добрият сценарий е винаги subversive!” –  Тарантино обяснява как Топ Гън не е филм за някакви мачо летци, а кодирано съобщение за фина хомоеротика…

 

 

 

5.00 avg. rating (98% score) - 2 votes

, , , , , , , , , , , , , , ,

  1. No comments yet.
(will not be published)