They Shoot Horses, Don’t They?


Със своята безкомпромисна реалистичност и високи художествени качества социалната драма They Shoot Horses, Don’t They? е незаобиколима за киномана вече 48 години (появява се 1969-а, годината на Midnight Cowboy!) Изпреварил времето си романът на Хорас Маккой от 30-те години на миналия век е нищо по-малко от чудовищно пророчество, а реализацията на Сидни Полак е третият и успешен опит за неговото екранизиране.
Месомелачката на обществото е разгледана през призмата на шоубизнеса. They Shoot Horses, Don’t They? като рамка е прототип на днешния тв риалити-формат. Но също така и огледало към податливите на хипноза и експерименти маси, правещи подобни проекти за тоталитарна диктатура възможни.

Във филма виждаме групирани, във хале подобно на къща на Биг Брадър, двойки минали кастинг за танцов маратон пред публика, платила си за да гледа.  Шоубизнесът е територия по-ужасна от трафика на хора и търговията с оръжие взети заедно, там всичко е легално, доброволно и най-вече достъпно за всеобща (зло)употреба. Участниците, въпреки  диференцираните си роли в тази грозна машина мигрират от позиция на жертва до палач  с едно включване на микрофона. Независимо дали преследват лъскавата мечта за успех от списанията,  или са от страната на търгуващите с гримирана като труп, привидно развеселена плът, всички те безпрекословно изпълняват унизителните за всяко човешко същество инструкции, все едно идват от инстанцията на някакъв ултимативен апарат. Зоната на подчинение(да си спомним Подчинение и Стенли Милграм) е трасирана от бързи хищни атаки към себеподобни. Всичко това под съпровода на оркестър, фоерверки и томболи за за безплатен хладилник (както е в Confessions of a Dangerous Mind). Тази подло-малодушна черта на повратливата ни според изгодата психика Сидни Полак илюстрира великолепно във всеки кадър. Удовлетворяването на нещастната, и затова винаги жадна за кръв публика е върховен закон, искащ перманентни човешки жертви. Талантът и чувствителността на режисьора разтягат тази оргиастична касапница до Оскар за поддържата мъжка роля на Гиг Йънг и множество номинации, включително и на изумителната Джейн Фонда. Добър монтаж и кадриране. Само при Волкер Шльондорф съм виждал подобно движение на камерата в масовка.
Кафкианско отчаяние, стъклена празнота зад белите зъби и смазано в общата клоунада достойнство – Полак стреля към всеки който живее в илюзия и съучаства за дивашката природа на този свят.

П.С
Може да се направи паралел с романите Дългата на разходка и Бягащият човек на Стивън Кинг, както и с Телевизионна мрежа.

5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

, , ,

  1. No comments yet.
(will not be published)