Потъването на Созопол


потъването на созопол

Напълно адекватен на състоянието и биографията на героя си, Деян Донков – оглозган от семейството и от късния соц. призрак, на който никой не е връчил смъртния акт акостира в своето първо и последно пристанище, Созопол, с торба самосъжаления  и алкохол(тавтологиите са с подчертано присъствие в Потъването на Созопол).

потъването на созопол

Да живее в стерилна Виена(“там ме няма в цялата схема”), където са жена му и двете му деца той отхвърля, вярва че решението на тегобите му- огледални за цяло поколение, също подчертано, е на дъното на последната водка, поредният номер на които бутилки, както правят с календарите затворниците по филмите пред освобождаване, ритуално задрасква с маркер. Приятелите (ала Тортила Флет?) обаче, Док-подскачащ Стефан Вълдобрев с джон ленън очила и Джинджи-Васил Гюров като себе си) са решени да го спасят, за съжаление без да става ясно за зрителя какво точно означава това. Мелодрамата е застъпена от Нева-Снежина Петрова – фаталната любов на Донков и от Джина-Светлана Янчева – носител на поантата, в гумиран червен шлифер на масов убиец. Претенциозният й образ е толкова интелигентски увъртян(по Янко Терзиев), че не се наемам да го описвам. И двете героини са с набързо спуснати био-линкове към света отвъд Калотина, което навярно трябва да подсили маргиналността в местоположението на сюжета. Не знам как е в романа на Ина Вълчанова(Ангел Игов казва, че е с развързани краища), но поведението им е неубедително, запомняща се реплика нямат, докато Народният художник например, бащата на Донков, има. Веселин Мезеклиев притежава тежестта на ояден от режима софийски бохема, има си и репликите казах, но начинът по който мачка синовете си – Донков и Леонид Йовчев е спънат, изигран потиснато. Онкоболната майка пък е с най-слабо въздействие. Леонид Йовчев е точно намерен в образа на най-невинната от всички жертви; рисунките му са дело на Кольо Карамфилов. Подтиснатостта впрочем е във всичко.  Бонев е бил затруднен да претвори на езика на киното цялата нега по неслучилия се живот и несъществуващия Созопол в сценария- името на града се мултиплицира досаден брой пъти, включително и в неологизми. Метафорите с течности – водката, дъжда, морето, сълзите, the rain dogs, както и с падащия гол охлюв (намигване към “Магнолия”?) очевидно не смогват на желания патос, щом във финалните минути глас зад кадър отвързано рецитира поеми. Харесаха ми подводните кадри, монтажът (Тома Вашаров) и сериозното поемане на ангажимента от титуляра. Жалко, че заглавието не е Десет бутилки водка и той не е във всеки кадър.
Днес (02.04.2015) по БНТ авторите рекламираха филма си с с думите, че не едно и две поколения ще се припознаят в него. Явно аз не се числя към никое от тях.

П.П. Не намерих плакат на филма (абсурд), затова в заглавната картинка е корицата на литературния първоизточник.

“Потъването на Созопол” е част от фестивалната програма на София Филм Фест 2015

5.00 avg. rating (99% score) - 2 votes

, , , , , , , , ,

  1. No comments yet.
(will not be published)