Замръзнали в къщата на Ларс


Fame, it’s not your brain, it’s just the flame
That burns your change to keep you insane

David Bowie/ Fame


Крайната цел на всяка художествена дейност е сградата.
Валтер Гропиус/ из манифест на Баухаус

The House That Jack Built е очаквано противоречив, рисков, натуралистично скандален (садистичен, може би) и философски подплътен – нищо ново, което да не може да се отнесе към предишните творби на Ларс фон Триер, освен придобитите нови (зрели) висоти в иронията, обилно просмукала всяка една минута. И по детски наивната прямота в задаването на неудобни въпроси.


Дилън и Ганц в пряка асоциация с Dante And Vergil In Hell на Eugene Delacroix

Реквиемът по изгубеното човешко стърже дъното в най-болезнени тонове. Светът на Джак е разделен на творци и материал за творчеството им – илюстрацията е с диктаторите на 20 век, като Хитлер заема полагаемото му място (това за журито на Кан е било адски дразнещо, предвид забраната, която наложиха на Ларс преди време за криворазбрано “наци”-изказване). А изкуството е божествено – значи Бог оправдава насилието, продължава зрителят пързалящата мисъл. Пърформър на идеите на Триер е своеобразното му алтерего (с изключение, че аз не убивам, шегува се през зъби Триер) – сериен килър, женомразец, удушил 61 жертви в продължение на 20 години. Маниак с ОСД (обсесивно компулсивно разстройство). Иначе Джак е инженер, архитект и самопровъзгласил се артист. Провален артист, застрахова се Триер – основният компонент за да създаде каквото и да е, емпатията, му липсва. Има интересно движение по линията престъпление – наказание – изкуство. Джак иска да бъде заловен точно толкова, колкото отчаяно иска да бъде спасен чрез изкуството.

И колкото вътрешно стремглаво да пропада, толкова по-упорито строи къща на брега на езеро. В резултат през годините багер заравнява неуспешните конструкции и артистът, поприключил малко преди това с поредното удушване, стартира арт проекта си “на чисто” – метафората с извратения демиург.


Филмът е разделен на пет части, обиколки из периферните кръгове на Ада, преди Джак да се озове в самия него (или преди подсъзнанието му да нахлуе и да го превземе, както избереш), предвождан от Бруно Ганц/Върджил (интересни паралели с Денис Хопър в Shooting Palermo и с кривата арт-концепция на Ханибал Лектър, който също се възхищава на Уилям Блейк). Всяка от петте части е маркирана от гор сцени + философско-артистични разсъждания на помътнения мозък на Джак в диалог с Върдж/Аз-а.

Изборът за Върдж е пак извратено забавен, отчитайки незабравимата роля на Бруно Ганц като Адолф Хитлер в “Крахът на третия Райх”. Съответно комбото от две тотални олицетворения на злото накуп идва мета. Последните 20 минути са парекселанс контемпорари. Триер се цитира богато (директни и косвени вметки на половината му заглавия пълнят рестроспективна галерия), но не се повтаря – колажът е къщата, която строи, а ти си злощастния крик от първия епизод с Ума Търман, който аха да се счупи отново.

Опитният Мат Дилън в интервюта леко се разграничава от дарк-съдържанието в идеите на Триер, но не отрича тяхната незаобиколима актуалност.

Алегории, алюзии, черен хумор, Глен Гулд и “Fame” на Боуи на всеки 10 минути… – Триер е подбрал материал, освободил е волята му и го е последвал до края. Откровенията за демоничната сила на светлината в негатива и стилистиката опаковала финалните титри хващат в хватка. Любопитен експеримент би било The House That Jack Built да се сложи в компанията на филма на Шнабел за Ван Гог и да се види какви размишления за съдбата и генезиса на арта vs. вечността би провокирало това. И двата захапват едни и същи въпроси (залога на жертвоприношението и допирните точки с лудостта), но от коренно различни краища и естетика. Има нещо символично в това, че The House That Jack Built е последният филм на любимия ни Бруно Ганц…

Topher Grace, изиграл Дейвид Дюк в BlacKkKlansman(2018) минава рехаб след ролята си, за пречистване от злото един вид. Набляга на това, че със Спайк Лий много са внимавали да нямат привлекателни черти куклуксклановците им, за да не създаде зрителят емоционална връзка със злото в нито един момент. Мат Дилън очевидно не е имал този проблем; подходът на Ларс изключва моралните скрупули.

0.00 avg. rating (0% score) - 0 votes

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.