The trains at our parties are the best in Rome. They’re the best cause they go nowhere. Великата красота

Джеп Гамбардела е една 65 годишна версия на Фредерик Бегбеде, автор на някога обещаващ роман “Човешкият апарат” – първоначалното заглавие на филма. Декадентската му тераса гледа Колизеума. На терасата богатите му приятели (също в руини) се опитват да забавят, да забравят, да се забавляват. Скучаят елегантно. Изразяват мисли по Паскал. Късно узрели прозрения за изгубеното време.
Изоставените им деца са объкани. Или се самоубиват с автомобили, или викат SOS с пърформанси по Марина Абрамович.
Носталгията на цитиращия Пруст и Достоевски бонвиван вирее сред нихилизма на младата плът и изисканата похот на парти културата; умопомрачителна въртележка от питиета и секс под пиниите на Вечния град, ексхибиционизъм заобиколен от артефакти.
Да участва в лъскавата страна на живота не е достатъчно, Джеп иска да бъде капитан на потъващия кораб. Самотният бохем тъгува по спомените за някогашните си планове. Беседва с ветрило от нощни пеперуди.  Смъртта си играе с антуража му, не докосва изрядния му като ковчег костюм. Откровенията му са парфюма на миналото.
Фиестата на Джеп е последвана от среща с монахиня ала майка Тереза, на годините на костенурка. Избраната бедност срещу бедността на излишъка. Не става дума за  християнски печат върху епикурейството, а за паралелно стълбище, по което менискусът на Джеп не му позволява да тръгне.

La grande bellezza започва с цитат от Пътешествие до края на нощта на Луи Фердинан Селин.
Пътешествието на Паоло Сорентино (Оскар за чуждоезичен филм за 2013-та) е величава епитафия. “Тъжно е когато човек е сръчен в нещо – накрая ставаме твърде добри”.
В началото има прекрасна метафора. Японски турист, преизпълнен от щастие от панорама на Рим, която току що е отстрелял с цифров фотоапарат, пада покосен от удар, докато камерата вплита нишки от изпълняващ Арво Пярт хор, обраслата в зеленина мраморна статика.
После фешън варварите нахлуват с взлом. Carpe Diem.

Ключовете за рая не са в ръката на апостол, а на сакат довереник на фалирала буржоазна фамилия. Преходната красота на чифт момински гърди е толкова значима, колкото и скулптурите по шадраваните на пиаца Навона. Да скриеш грозотата на битието е просто трик. Романът, като флирт с живота, е холограма.
Упражнението на Сорентино върху смисъла на живота е капител върху монолитна колона, градена от илюзионисти като Федерико Фелини и Микеланджело Антониони.

П.П. Тони Сервило (Джеп) казва, че The Great Beauty е метафора за една страна, която постоянно губи възможности, докато със своята красота Рим разкрива факта, че някой, някога, се е възползвал от тези възможности.

Между другото Тео Ангелопулос малко преди да си замине(2012) нарече Тони Сервило (или Сервильо) най-добрия италиански актьор на своето време. Говореше се, че ще снима с него проект наречен “Другото море”. Явно в някой друг живот…

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни подкрепиш – цъкни ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!