Феликс Бонафер- Хопкинс,  е застаряващ сценарист, трудещ се над странен крими скрипт, който вдига бариерата за химерите и илюзиите, които  само това чакат, за да нахлуят в живота му.  “Мечтание в съня, сън в мечтанието” – лайтмотивът е от Едгар Алън По. Slipstream е амбициозен, но емоционално кух. Тортата въображаеамо-реално, която разстроеният мозък на Феликс разрязва по диагонал, е наистина дебела,  но никой от многото персонажи няма реална обосновка за поведението си. Накъсаният монтаж и безброй използвани филтри и “хватки”, пък правят двата часа гледане изнурително занимание.

Има и красиви отломки от потъващия кораб. Една от тях е Крисчън Слейтър, тук психопатичен квази проповедник и литературен герой на Феликс. В своя диалог, той преразказва  “Похитители на тела” – сай-фай хорърът на Филип Кауфман от 78-ма (не този на Абел Ферара от 94-та), за да обясни, как след като изсмучат през очите душите ни, Марта Стюарт, Опра Уинфри и другите известни теле-вампири, постепенно ни изпълват със самите себе си. В крайна сметка, от шарения калейдоскоп скицирани многозначително типажи, темата за обърнатото с хастара навън  шизо-въображение си остава затрогваща и интересна, само на Хопкинс.