Сърджан Драгойевич (Не сме ангели) произвежда първата екс югославска копродукция от двайсе години насам. Ако неговият “Хубаво село, хубаво гори” бе първият филм за войната(две десетилетия след нея, в Сърбия беззъбата тема още печели киносубсидии), то “Парад” е първият филм за мира.  Обединяваща бившите републики на Тато е ЛГБТ обществото – тема супернеудобна за тесногръдия ни регион . Парад стреля директно в хомофобския фейс с тъжно-правдива сатира, безкомпромисна към задръстения с предразсъдъци и морална утайка политически хоризонт.

Никола Койо е Лимона- сръбски “четник”, натискал спусъка срещу усташи(хървати), шиптъри(албанци) и балии(босненци)ултранационалист, сега дребен гангстер и воюващ за заплата треньор по джудо. Комични обстоятелства го карат да приеме охраната на гей-парада в Белград, 2010-та. За да го стори той трябва да събере, своите братя по оръжие, оказали се зад новите граници. Маршрутът минава в розов мини купър, в компанията на пухкав “педер”.

Както Сърджан сам казва, киното е масов терапевтичен сеанс и като добър манипулатор,за максимално емоционално въздействие в Парад той смесва няколко жанра. Провокиран от историята(сблъсъкът на 6 000 неонациста с 5 600 полицаи на парада не е фикция), с рехавата “великолепна” седморка от бивши и настоящи крими агенти припознали се в битката на онеправданото малцинстово, режисьорът дава широка гласност(филмът направи почетен парад на всикчи важни фестивали,вкл. БГ) на важни въпроси, каквато само един успешен комерсиален продукт може да постигне.