Първата ми работа 2011-та, когато отидох в Бруклин, беше да намеря гледката от плаката на Once Upon a Time in America.  Велико усещане. Парчето Manhattan Bridge се вижда откъм Уошингтън стрийт. Петнайсет години по-рано, вперил очи в увисналия екран на Одеон мръзнех тихо в коравата седалка,  дърпах опиума oт лулата на Боби Де Ниро, удрях детски пети в локвите на Долен Ийст Сайд, режех Сухия режим с гърла на контрабандно шампанско, ухажвах Дебора (първата роля на Дженифър Конъли) – така както никога не съм ухажвал момиче на живо, и възмъжавах наравно с Нудълс. Всичко това под упойката на маестро Енио Мориконе.

Деветдесет и втора го въртях нa три VHS касети марка Raks, пиратско копие от “Славейков”, монотонно дублирано oт мегаизвестният с безизразния си диалект сельо от Студио Ловеч. Първата касета свършваше заедно с/във Tuesday Weld, смущаващата лисица от горната сцена.

Кутиите на касетите бях облепил с пожълтели към днешна дата изрезки на Де Ниро от цялата му филмография. Когато настигнахме интернета, разбрах, че за визията спагети уестърн кръстникът е попивал вдъхновение от картините на Хопър, Дега (за сцената с балета на Дебора), от живописта на Reginald Marsh и Norman Rockwell, от старите доку-фотографии на Jacob Riis.

Разбрах и за митичния писател Хари Грей (починал две седмици преди премиерата на филма) и гангстерския му роман The Hoods, провокирал Леоне да посегне към артилерията на шестима писатели-сценаристи, включително Норман Мейлър (отхвърлен).

Необяснимо защо, стилът “Имало едно време” бе задължителен за едно момче в Художествената гиимназия. Затова като редови дришльо всяка лятна ваканция се опитвах да измъкна от дядо ми един конкретен чифт кожени обувки с ток и с бомбе от телешки бокс. Нищо, че бяха с номер по-малки.

Никой от нас не се вълнуваше тогава от факта, че за ролята  на Макс се изредили над 200 души, а възрастният Нудълс първоначално е бил за Жерар Депардийо (после офертата минава през Пачино, Нюман, Никълсън). Че прословутото звънене на телефона продължава цели 24 пъти, че флашбек техниката е нещо изполвано преди това само в Кръстникът 1. Че финалната сцена с китайската опиум (опиумът има свойството да разменя местата на минало и бъдеще) пушалня  поставя под въпрос реалността на случилото се.

Когато Де Ниро играе стар човек, той Е старец казва Серджо Леоне.
След избора му (и славата му след Кръстникът 2), Де Ниро активно участва в подбора на актьори за много от ролите. 80-82-та година цели три хиляди души минават през цедката.

Отказал да режисира Кръстникът (за което съжалява), Леоне частично компенсира желанието си да направи ганстерски филм с монтиран (първоначално) върху цели два тричасови филма материал.

На премиерата двучасовата версия не печели дори и една оскарова номинация, за разлика от 4 часовото дивиди после. Признанието на критиката (най-добрият киноепос на осемдесетте) идва късно.

Срещата на Леоне с Хари Грей е паметна – “Дори на преклонна възраст този еврейски гангстер не спря да използва репертоар от цитати, жестове и пози изкопирани от големия екран. Бях поразен от неговата суета и  величаво пропадане”.

За Джеймс Уудс и до днес е мистерия оживява ли героят му в сцената с камиона за боклук. Дженифър Конъли пък толкова се харесва на Дарио Ардженто, че й поверява главна роля във Phenomena.

Все пак докапах обувките на дядо ми. Един дъждовен есенен следобед, в комбинация с раиран син панталон и житан без филтър ги разходих до Одеон. Лелката зад гишето – сърдит пуяк. Седалките – бетонно корито. Осмокласнички от Художествената хихикат. Смръдливият бездомник с наднормено тегло, на практика живеещ в салона, си беше у дома. А аз се хилех на Дани Айело (и във филма Айело) –  I’m the chief of police, not the chief of the people.

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни подкрепиш – цъкни ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!