Nymphomaniac: Vol. I


Nymphomaniac: Vol. I

If I asked you to take my virginity, would that be a problem? Nymphomaniac: Vol. I

В една дъждовна вечер старият ерген Селигман (Стелан Скарсгаард) открива Джо – Шарлот Гинсбург (Антихрист, Меланхолия) в безпомощно състояние. Под звуците на Рамщайн, евреинът приютява пострадалата у дома си и я насърчава  да му разкаже, кое я кара да мисли, че е лош човек, заслужаващ положението си. Началото на сексуалната си хиперактивност, нарочилата се за нимфоманка Джо поставя в далечната си двугодишна възраст.
Селигман й показва кукичката от тази версия на плаката. Разкрива й поведението на рибите в риболова, наръчник за което бил детската му библия. Паралелно вметва, че преди да се превърне във възрастно, което да лети и търси екземпляр за чифтосване, нимфа се нарича малкото у някои насекоми.
Въдичарката Джо опровергава естествоизпитателската му теза с детайлен разказ за серия от дръзки секс акции.
Стейси Мартин като младата Шарлот, е скини ученичка с мързеливи клепачи и ненаситна вагина.  С приятелката си по революция изчукват цял влак в състезание за шепа бонбони; сперма в лицето на лицемерната любов.
Селигман направлява изповедта за чудовищното съзряване с парадоксално забавни коментари; флегматични порно хапки в интелектуален сос. Свързва бройките й с числата на Фибоначи, говори й за делириум тременс, за смъртта на Едгар Алън По, за божествения Йохан Себастиан Бах, за полифонията, за това че човечеството се дели на хора, които си режат ноктите от лявата към дясната и от дясната към лявата ръка. По някое време има намигане към Джоузеф Хелър с цитат за краекожията на обрязаните в историята, които подредени в линия стигат до Марс.
Епизодът с полифонията е кулминационен. Джо прави интродукция на трите основни пенис-мелодии в своето юношество девичество и споделя защо преосмисля антилюбовния манифест.

nimfomanka
С осемте подразделения въвеждащи основните фигури в първата част на сексуалният епос, Ларс фон Триер жонглира с табута в графична мрежа от възможни тълкувания. С удоволствие от пуританските упреци в безсрамие, с подигравателен тон към претенциозната психоанализа. Говори за себе си честно, кинематографично изрядно.
Мелодиите на смъртта в плътските и вариации правят Nymphomaniac полифония.
Главите с Ума Търман и Крисчън Слейтър бележат границите във Vol. I, от водевилен (прекрасно написан) хумор до екзистенциална меланхолия. Пълнежът е метатекст за празнини и за празнене – душевно, физическо и космическо.

5.00 avg. rating (99% score) - 4 votes

, , , , , , , , , , , , ,

  1. No comments yet.
(will not be published)