Nymphomaniac: Vol. II


Nymphomaniac: Vol. II

Сгъстена и остра (фриволното ухажване от първата част е изиграло ролята си) Nymphomaniac: Vol. II продължава с погрома, който любовта към Шая Лабьоф  нанася на Шарлот Генсбур. Оргазмите и удоволствието от секса са останали в бунтарските години. Празнината* е запълнена със самопризнания в група. Джо отстоява мистичното нимфоманка, а не прагматично плоското sex addicted. Подтиците са елиминирани, но въздържанието не лекува природата. Природата не изпитва вина. (В този смисъл влиянието от Антихрист не се изчерпва само със сцената с детето пред отворения прозорец.)
За да възстанови чувствеността си, Джо се подлага на сериозни дози болка при SM професионалист (Джейми Бел). Наказва желанието с 40 камшика на голо. Както римокатолическата църква е олтар на страданието, вметва Селигман с ръка върху икона по Рубльов (пак Тарковски).
В една от ловните вечери Триер облича Джо като Пианистката на Ханеке. Защото систематичното себеунижаване е афродизиак. Аморалността е афродизиак. Афродизиак е и стъпкването на табутата. Най-големият в пост-християнския свят.
Срещата с енигматичния колектор на дългове Уилям Дефо** дава бизнес на Джо, който капитализира опита й с мъжете. Опит, без който интуицията й не би могла да изтръгне сълзите на Жан Марк Бар, например. Подобно на Валмон, Дефо манипулира инстинктите й, и й внушава нуждата от наследник в нелегалния занаят. Mia Goth е същият сексуален изгнаник. Отрезвително огледало, грубо поемащо илюзиите на Джо.
Криво, самотно на върха, Шарлот намира сродното дърво, за което баща й (Крисчън Слейтър) я беше подготвил.

Nymphomaniac: Vol. II

Екзорсистът Стелан изгражда най-мръснишкият образ. Колекционира една след друга сатанинските поличби у разказа на Джо (в който има перифраза на Жюстин или неволите на добродетелта на Сад).
За да бъде перфектния приятел я предразполага с мнимо признание за полова девственост. Чудесно разиграване на фигурите. Рехабилитира я с приказки за еманципация; приспива я със съчувствие. Финалът е по Чехов. Изгряващата утринна заря по Бьоме слага точка на трилогията (Trilogy of Depression) започнала от Антихрист и Меланхолия.

 

* Fill all my holes, please – репликата-молитва на Джо
** Когато молят Дефо да открои разликите между Уес Андерсън (заради работата му  Гранд хотел Будапеща) и Триер, той споделя специфичната камера на Ларс, неконвенционалният дизайн на кадрите, в които често не знаеш какво точно виждаш.
Споделя и ненавистта на Триер към репетиции. “Актъорът трабва да изживява действието, не да го играе.”

 

4.50 avg. rating (91% score) - 4 votes

, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

  1. No comments yet.
(will not be published)