Never Look Away

Новият филм на Florian Henckel von Donnersmarck (Животът на другите) е не само очаквано добър, но и по старомодно- свеж (без да е оксиморон) начин романтично дързък в намерението си да прокара нишката на изкуството в игленото ухо на живота.

Историята се базира на биографията на Герхард Рихтер, най-известният и скъпопродаван жив художник в момента, но, подчертавам, не е филм за Герхард Рихтер, и който подходи с такива очаквания ще остане разочарован. Седмиците разговори на режисьора в ателиетата на Рихтер, Дейвид Хокни и други обаче дават конструкта, върху който Донерсмарк надгражда с фикция – сам обича да повтаря, че във факта преди да се преработи няма чак толкова истина. Общо взето това е и менталната стратегия на самия Рихтер – твърди Донерсмарк в защитен режим, след като се разбра, че прототипът категорично не е харесал резултата.

Какво е истина, кое е красиво, къде е границата между него и живота. Това са популярните въпроси, които масовият зрител ще разпознае в историята на художника Курт (всички исторически художници са сменени, както няма и нито една картина на Герхард Рихтер), отраснал в семейство, в което половината членове са впрегнати в наци-редиците на Хитлер. Преживяна психологическа травма с племенницата му ще посее семето на неговата философия – болката е нещото на което може да вярваш безрезервно, тя никога не лъже (по Бродски). Болката е истина – да, не отвръщай поглед, а истината е красива. Извратеното обоняние на всеки артист нюха (за) този аромат.

Какво е красота и какво е истина? над това разсъждава филмът за световноизвестния германски художник и арт-отличник Герхард Рихтер

Така е и с Курт във филма – търси истината през цялото време. Преживява лъжата на нацизма за да стенописва лъжите на новия социалистически режим, после бяга от ГДР за да се озове в анархо- революционния арт-инкубатор на легендарния Йозеф Бойс (тук малко като Фреди Крюгер) в Дюселдорфската академия, люпилнята на гении. Там, разбира се, Курт най-сетне намира ответ и потвърждение на въжделенията си. Любовната история подсилва тази с изкуството. Курт без да знае, но интуитивно напипващ истината в изкуството си, е влюбен в дъщерята на същия наци-доктор, подписал смъртната присъда на племенницата му. Така животът става рамка за шедьовър. Донерсмарк навярно е изпитал голямо задоволство от умно фиксираната в скрипта синхронизация и подхранващ контраст между елементите.

Кастът е перфектен, освен може би този който играе художника Гюнтер Юкер. Титулярът Том Шилинг реално си рисува нещата пред камерата, а Себастиан Кох е съблазнителен и сложен злодей.

Филмът не романтизира и героизира функцията и ролята на артиста в обществото, колкото се занимава с неговите психологически лабиринти и стремежи да сублимира травмата, частна или клективна, върху платното и дава своята лепта по някои от вечните теми. Във всяко добро изкуството има определено количество истина – субстанция, изпълваща формата със съдържание, универсално при това. Истината е неимагинерна, а съвсем легитимна гаранция за качество. В този смисъл троицата истина-болка -красота е свещена.

Препоръчвам все пак сверяване на часовниците с документалния Gerhard Rihter: Painting (2011) , а защо не и с Beuys (2017).

5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.