Магнолия


2015-а Пол Томас Андерсън окачестви шедьовъра си от 1999-а като твърде дълъг, каза и че би променил траекториите на няколко от историите (това, апорпо, по-уместно би стояло за Inherent Vice). Любопитно как би изглеждала тогава лентата при положение, че за феновете историята на десетимата души, чиито разбити животи по съвпадение се пресичат и сега е предмет на обожание. Героите на Том Круз, Филип Бейкър Хол, Джулиан Мур, Джон С. Рейли, Филип Сиймър Хофман и Джейсън Робардс, Томас Джейн, Майкъл Бауън и Мелинда Дилан обитават долината Сан Фернандо в Лос Анжелис. Местата им в обществото отдавна не компенсират липсата на лично удовлетворение и щастие. Всички те са жертви на страх от смъртта, раздуто его, егоистична мегаломания, пропадане с десетилетия в пороци и семейни злоупотреби – кой не е така? Общото между им е крещящата липса на любов, неотложната нужда от смислено обяснение сега и веднага, на зеещия зад ъгъла хаос.

Магнолия започва с фрагменти от влезли в черната хроника абсурдни истории за убийства, надпреварващи се по нелепост. Участниците им са подмятани по ирония и за удоволствие на съдбата пионки. Един се озовава мъртъв на върха на дърво с водолазен костюм, друг, самоубивайки се попада пред куршум изстрелян от майка му и тн. Отекващият тон е “Защо?”. Защо по дяволите се случват необясними неща и то постоянно? Защо животът прилича на филм измислен от нехаещи за причинно-следствената връзка дилетанти? Логичната тревога е в устата и умовете на телевизионен водещ, полицай, санитар, телевизионен гуру, телевизионно дете-чудо…  П.Т. Андерсън неслучайно захранва екипа си с класиката Телевизонна мрежа – варварите идат по първа пограма. Кастът, без изключение дава най-доброто от себе си. Круз е ненадминат в амплоато на оратор-супремасист , капитализиращ импотентността на бъдещите избиратели на Тръмп. Сцената, в която мачо-опаковката се свлича под смъртния одър на бащата дърпа неизразими струни. Джулиан Мур “реве” по-добре от Джесика Ланг. Като счупиш чаша, колкото и да чистиш стъкло боде от неподозирани места. Така и нейната Линда. Прахосмучкачката на психоанализата не й помага в елиминирането на парчета ненавременна вина. Вижте какъв магнит е и в новия прясно черен Кроненбърг – Map to the Stars! Докато гледам пък топлия като какао исусоподобен Хофман винаги се сещам за другите му полюси на този гений – как инхалира тъга и бензин в Хепинес на Тод Солонц, миролюбивата му борба за смяна на столовете в Квартет; винаги с дълбоко разбиране за фините дипли на човешката душа; все по-осезаемо ще липсва. Филип Бейкър Хол също заслужава специално отбелязване, динозавър от чезнещата раса на Сюдов, Съдърланд, Шел, Плъмър и Маккелън. Вече не ги правят такива. Идваме и до ракетоносителя, отговорно задържания за посланието на П.Т.Андерсън – Сам Райли, с наивно-религиозния селски на ченге. Сам e водещ солист в тази тиха съвременна оратория. Активно-простодушното бомбе има неутолимите воля и желание на апостол да реди скучните тухлички на доброто, последователно и упорито една след друга, напук на всяка ирационалност, напук на шибаната, пълна със жаби Вселена. Точно като бременната Франсис Макдормънд във Фарго, впрочем – едно към едно, мисиите им се припокриват. Но каквото и да говорим, Дони Смит – остарялото “дете-чудо” на Уилям Мейси е този, който открива в теб неподозирани и неизчерпаеми залежи от така дефицитната емпатия. Сайко -образът с очила и прическа ала Боуи, не е просто оголен до мозъка на костите си неудачник, счупен от алчни родители талант, търсещ утеха и съчувствие зад подигравките в бара гей, нито просто попада в безумната статистиката за човеци ударени от гръм – аха, казахме за контрапункта с абсурдите. Дони е сатирична квинтесенция на романтизма, кастрат с глас преппкрасен, глас на състраданието, дипилонска ваза жадна за Бог, жадна за съдържание. Кой не е?

5.00 avg. rating (98% score) - 2 votes

, , , , , , , , , , , ,

  1. No comments yet.
(will not be published)