Майкъл Ман е майстор на криминалетата и преди Heat – Starsky and Hutch (1975), Miami Vice (1984),  Crime Story (1986).
L.A. Takedown (1989) Ман замисля като пилотен филм за тв сериал. Такъв не се случва до Robbery Homicide Division (2002), който пък е само частично вдъхновен от L.A. Takedown.
В прототипа Alex McArthur играе Нийл Маколи – бивш морски и принципен обирджия, а Scott Plank – експлозивният детектив Винсент Хана.

Протагонист и антагонист (верни на инстинктите си животни), двамата си приличат по това, че не умеят и не искат да правят друго освен нещото, което ги обрича на смъртна схватка, да преследват и биват преследвани; романтична симбиоза. I do what I do best, I take scores. You do what you do best, try to stop guys like me. Противоборството им е извечно; идеализирано, дуалистично. Изобщо психологическият профил на криминогенния фактор може да разкрие интересни зависимости.

Крюто на Нийл от екс Фолсъм затворници няма издънка, защото спазва военна дисциплина и има перфектен тайминг, но изкуството не се интересува от успеха, а от това как (и къде) надеждите за успех пропадат. Най-интересното винаги е при издънката, а тя се случва точно преди удара, след който престъпникът, т.е свободния човек ще започне живота начисто.

Диалогът, гледните точки на заснемане, престрелки, гонитби и всичко останало като интериор от L.A. Takedown е реализирано дословно и в пълнота (т.е с разширения) в Жега (1995). Ефектът е като при смяна квартирата – от дупка в периферията в луксозен лофт.

Една от причините да се роди култа е точно напипаният ритъм; добре намерената сериозност. Напрегнатото действие се редува с минималистичен, но достатъчно личен бекраграунд от двойнствения живот на ролевите модели. Зад профи маневрите им са загатнати социални неудачи, които емоционално ангажират и без това хлътналия завинаги по архетипните образи на ДеНиро и Пачино зрител.

Ветрилото от второстепенни персонажи е красиво – велиолепният Том Сайзмор (1961-2023), Ашли Джъд, Вал Килмър, Дани Трейо, Джон Войт, Натали Портман.  Мизансцен е най-големият и бляскав възможен театър – меката на Холивуд, територия на неон, кока, призраци и пришълци, в която всеки втори се бори за кино-кариера.

Макар в ресторанта (При Мантилини) в Бевърли Хилс, където е снимана прословутия тет-а-тет диалог да не правят резервации, хората постоянно се обаждат по телефона да запазят “онази маса”. ДеНиро е държал за по-автентично да не репетират предварително срещата; една от малкото (май бяха три) сцени, в които титулярите делят кадър.

Заслужава си да се отбележат живописните картини на известния канадски художник Alex Colville послужили на Ман да изгради осезаемата пустота на Нийл; както и чудесно композираната (умерено патетична) музика на Моби, Уилям Орбит и меланхоличния норвежки авангардист Терие Рипдал (1947-) – единствената джаз китара, която мога да слушам до безкрай

Епичността на заглавието не се измерва с броя изстреляни куршуми (по Карлин), а с онези огнестрелни реплики като “It’s like you said. All I am is what I’m going after” на В. Хана, които говорят за това как зрял и мъдър автор като Майкъл Ман тълкува цената на свободата у лишения от истинска драма съвременник.

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни подкрепиш – цъкни ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!