Отчаяни герои, но не непременно тъжни в Happy End на Ханеке


…разказваме за действия, но никога за душевни състояния. Не че не съществуват, но ние не се спираме на тях. Отчаяни герои, но не непременно тъжни. Ален Роб-Грийе

Mихаел Ханеке замалко да вземе трета Златна палма в Кан през 2017-а, но критиките към Happy End в уморено автоцитиране и че не е достатъчно различен, за да е достойно продължение на Amour (2013) явно са повлияли на журито, в полза на Квадратът/The Square. Отново имаме дисфункционално, разлагащо се отвътре буржоазно семейство от град Кале, със всичките грехове към човечеството, вървящи с парите му. Глава на семейство Лоран е Георг, 87 годишният Жан Луи Трентинян, който иска да се самоубие. Ежедневно му прислужва натурализиран африканец (мароканецът Hassam Ghancy). Семейството му се явява смислов контрапункт на зеещата от всяка врата и уста празнота в гротескното с подредеността си имение.
Да се самоубие впрочем иска и 13 годишната внучка на Георг Ив (страхотна Fantine Harduin), необратимо деформирана от среда на традиционно потискани чувства и лъжи. Филмът започва и свършва с покъртителни видеа от телефона й – препратка към “Benny’s Video” и калената в родителски комплекси жестокост на децата от The White Ribbon, 2009. Покъртителна е и сцената, в която Георг и Ив, най-младият (като изключим новородената й сестричка, която така или иначе у никого не буди радост) и най-възрастният, двата края на  родовото “въже” споделят един на друг как са отнели или опитали да отнемат живот. Историята на Георг започва от финала на “Amour“, в който спира дъха на съпругата си в индивидуален, нетърпящ обществени възражения акт на хуманост. Опитите на Ив да трови хора и животни с антидепресанти правят историята й много по-мрачна.

Това затваряне на безнадежността в елипса от Ханеке се усеща като безкомпромисна присъда към стереотипите на поведение и еталонът за благополучие, които елитът на стария континент, макар и уморено и по инерция не спира да произвежда. Бащата на Ив, Томас Лоран (Матийо Касовиц) е хирург и сваляч, разпънат на кръст между тайната си  садо-мазо връзка с известна челистка (намек към “Пианистката“) и безуспешните си, повече по механичен дълг опити да предотврати разпада около себе си. Със своята недостъпна за топли човешки чувства воля, сестра му Анн(Изабел Юпер; в “Amour” тя беше Анн) заема централно място.

В строителната компания Лоран, която Анн ръководи със сина си, се случва злощастен инцидент, предпоставка Ханеке да повтори една от любимите си теми за класовата несъвместимост. Дългият кадър от воайорска дистанция, в който синът на Анн е пребит в предградията от роднини на загинал работник напомня “Cashe/Hidden“. Работническата класа на Кале, амалгама от бежанци и потомствени мигранти от френските колонии присъства (не само за цвят) в още два момента- когато Георг от инвалидната си количка на улицата опитва да си спазари избавител от етно-компанията на случайни минувачи, и когато синът на Анн иска да си отмъсти за десетилетията пренебрежение като докарва тълпа цветнокожи насред изискания годеж на майка си (симпатично камео на Тоби Джоунс).

Темите, проблематиката, настроенията и философията в Хепиенд са такива каквито съм се надявал да бъдат – сложни, комплексни, без  лесни отговори, винаги с остър политически нюанс. Така че дали е вторичен спрямо творчеството на Ханеке мен въобще не ме вълнува. Който иска може да открие левичарски уклон, или пък да го упрекне отново в манипулативност и ексцесии. Историята е универсална, би могла да се разкаже от всяка една точка на света, и не би могла да бъде по близка и ангажирана с днешния ден. Въпреки буцата в гърлото, Happy End радва окото с майсторско заснемане и великолепен монтаж. Дори ритъмът на звука с всичките паузи, в които наблюдаваме чатене и чужди екрани е детайлно обмислен, както е било и във всички други филми на Ханеке- контролираният дисонанс във Funny Games, например, или разказващото мълчание в “Седмият континент“.

5.00 avg. rating (99% score) - 4 votes

, , , , , , , , , , ,

  1. No comments yet.
(will not be published)