Happy End


…разказваме за действия, но никога за душевни състояния. Не че не съществуват, но ние не се спираме на тях. Отчаяни герои, но не непременно тъжни. Ален Роб-Грийе

Mихаел Ханеке замалко да вземе трета Златна палма в Кан през 2017-а, но критиките към Happy End в уморено автоцитиране и че не е достатъчно различен, за да е достойно продължение на Amour (2013) явно са повлияли на журито, в полза на Квадратът/The Square. Отново имаме дисфункционално, разлагащо се отвътре буржоазно семейство от град Кале, със всичките грехове към човечеството, вървящи с парите му. Глава на семейство Лоран е Георг, 87 годишният Жан Луи Трентинян, който иска да се самоубие. Ежедневно му прислужва натурализиран африканец(мароканецът Hassam Ghancy). Семейството му се явява смислов контрапункт на зеещата от всяка врата и уста празнота в гротескното с подредеността си имение. Да се самоубие впрочем иска и 13 годишната внучка на Георг Ив (страхотна Fantine Harduin), необратимо деформирана от среда на традиционно потискани чувства и лъжи. Филмът започва и свършва с покъртителни видеа от телефона й – препратка към “Benny’s Video” и калената в родителски комплекси жестокост на децата от The White Ribbon, 2009. Покъртителна е и сцената, в която Георг и Ив, най-младият (като изключим новородената й сестричка, която така или иначе у никого не буди радост) и най-възрастният, двата края на  родовото “въже” споделят един на друг как са отнели или опитали да отнемат живот. Историята на Георг започва от финала на “Amour“, в който спира дъха на съпругата си в индивидуален, нетърпящ обществени възражения акт на хуманост. Опитите на Ив да трови хора и животни с антидепресанти правят историята й много по-мрачна.

Това затваряне на безнадежността в елипса от Ханеке се усеща като безкомпромисна присъда към стереотипите на поведение и еталонът за благополучие, които елитът на стария континент, макар и уморено и по инерция не спира да произвежда. Бащата на Ив, Томас Лоран (Матийо Касовиц) е хирург и сваляч, разпънат на кръст между тайната си  садо-мазо връзка с известна челистка (намек към “Пианистката“) и безуспешните си, повече по механичен дълг опити да предотврати разпада около себе си. Със своята недостъпна за топли човешки чувства воля, сестра му Анн(Изабел Юпер; в “Amour” тя беше Анн) заема централно място. В строителната компания Лоран, която Анн ръководи със сина си, се случва злощастен инцидент, предпоставка Ханеке да повтори една от любимите си теми за класовата несъвместимост. Дългият кадър от воайорска дистанция, в който синът на Анн е пребит в предградията от роднини на загинал работник напомня “Cashe/Hidden“. Работническата класа на Кале, амалгама от бежанци и потомствени мигранти от френските колонии присъства (не само за цвят) в още два момента- когато Георг от инвалидната си количка на улицата опитва да си спазари избавител от етно-компанията на случайни минувачи, и когато синът на Анн иска да си отмъсти за десетилетията пренебрежение като докарва тълпа цветнокожи насред изискания годеж на майка си (симпатично камео на Тоби Джоунс).

Темите, проблематиката, настроенията и философията в Хепиенд са такива каквито съм се надявал да бъдат – сложни, комплексни, без  лесни отговори, винаги с остър политически нюанс. Така че дали е вторичен спрямо творчеството на Ханеке мен въобще не ме вълнува. Който иска може да открие левичарски уклон, или пък да го упрекне отново в манипулативност и ексцесии. Историята е универсална, би могла да се разкаже от всяка една точка на света, и не би могла да бъде по близка и ангажирана с днешния ден. Въпреки буцата в гърлото, Happy End радва окото с майсторско заснемане и великолепен монтаж. Дори ритъмът на звука с всичките паузи, в които наблюдаваме чатене и чужди екрани е детайлно обмислен, както е било и във всички други филми на Ханеке- контролираният дисонанс във Funny Games, например, или разказващото мълчание в “Седмият континент“.

5.00 avg. rating (98% score) - 2 votes

, , , , , , , , , , ,

  1. No comments yet.
(will not be published)