Куентин Тарантино се е забавлявал страшно много докато е бачкал (130 дни) по Django Unchained / Джанго без окови, което нямаше да има значение, ако не беше супер-оригиналната му идея, обръщаща едноименения епос на Серджо Корбучи от 1966-та на 180 градуса в цветовия спектър.

Годината е 1859-та, две години преди Гражданската, когато животът на черния в  Щатите струва колкото картофобелачка от ИКЕА, а благополучието на белия не слиза от върха на камшика. Окован в безрадостната си съдба, на път от една плантация до друг търг за работна ръка, един роб, Джанго, (Джейми Фокс) получава шанс едно на сто милиона, да си върне отнетото (любимата и свободата). Спасителят е д-р Шулц, софистициран Кристофър Валц, който обикаля Юга под прикритието на зъболекар, докато всъщност издирва и отстрелва обявени за награда престъпни глави. Съдружието им ражда феноменално успешен тандем, който обаче не измества нито за миг любимата Брунхилда от сърцето на Джанго. Като чистокръвен германец отговорен за свободата му, ексцентричният филантроп- екзекутор д-р Шулц е решен да помогне на черния Зигфрид.  От Тексас следите на немскоговорящата негърка(Кери Уошингтън-“жена” на Джейми и във “Рей”) ги отвеждат в Чекасо, Мисисипи. Легендата на изкусният в представленията доктор е на път да ги погуби, когато в сърцето на абсолютното зло, именовано Кендиленд, двамата се сблъскват с наследствения робовладелец и търговец на домашно отгледано черно месо, Лео ДиКаприо.

Историческият контекст (дамгата на кожата) удвоява и без това патетичните  уестърн свободи и справедливости. Това прави Django Unchained постмодерна комедия или поне ентусиазирана пародия. Маниашки ентъртеймънт, в който всяка една кървава баня, на фона на Мориконе, Бетовен или актуален рап, е изпипана със чистото сладострастие на дете подсичащо тревата.
Докато Фокс язди собствения си кон, Чита и хвърля мътни белтъци, истинското удоволствие от актъорската игра зрителят изпитва гледайки невероятно изобретателния в употребата на езика Кристоф Валц и експлозивния, огнен ДиКаприо. Ролите им, както и тази на Самюъл Джаксън като черната хрътка-иконом, Куентин пише специално за тях.
Любимите сцени са две. Първата е когато в куклуксклан хайка ръководена от Дон Джонсън (Big Daddy), Джона Хил и други пишман расисти, отварят дълга скоба за да дискутират какво куца на маските на главите им. Във втората, робовладелецът с бели ръкавици Америго – оригиналният Джанго Франко Неро, кара Джейми Фокс да спелува името с нямо “Д”.

Ако си фен на киноблога ни и искаш да ни подкрепиш-поръчай си Джанго-тишърт от branditi.com!