До последен дъх (1983) е американският  римейк на най-американския филм на Годар.

-Знаеш ли кой е Уилям Фокнър?- пита  Валери Каприски.
– Някой, с когото си спала ли? – отвръща Гиър.
– “Ако трябва дa избирам между неприятностите и нищото, ще предпочета неприятностите”, казва той.
– Веселяк. Аз бих предпочел нищото.

В До последен дъх Ричард Гиър е Вегас-момче с душа на комикс герой. (Сребърният Сърфист помага и харесва земляните, въпреки че последните го преследват жестоко.) Джеси-Гиър, в унисон с татуировката на разбито сърце върху гърдите изхвърля касетки с диско от крадените коли, за да пусне “дяволския” рок на Джери Лий Луис. Докато търси смъртоносната дупка в живота с 140 мили в час, той убеждава Моника-Каприски – топлата връзка с Годар – да замине с него и бъдещия им малък мучачо, в Мексико.

Искахме да спечелим във Вегас, но не успяхме

е реплика от прожектирания филм в киносалона, в който се крият и правят любов зад екрана преследваните Джеси и Моника.
Когато любовта се появи всички я приветстват.
Това е добре, добре, доре, добре, добре, добре. Като Бриджит Бардо.
“пее” изхвърленото диско.

Веруюто “всичко или нищо”, предопределя резултата от хвърления зар, далеч преди полицейските сирени да заглушат концерта на Джери Лий.
В сравнение с Джейн Сийбърг, Валери Каприски е по-малко противоречива, по-малко предател, съответно и по-малко истинска. С Бродуей-стойките пък, Сребърният Сърфист-Гиър, е по-малко хулиган от Белмондо, но не по-малко наивен романтик.

Философските дълбочини на оригинала са газени плитко, диалогът е съкратен за сметка на еротика, преследване с коли и не-се-ебавай-с-ел-ей-пи-ди! фрази.

Това обаче, не е попречило на Джон Мак Брайд да направи историята на Трюфо да изглежда като Тъндърбърд-а на г-н Джеси Бърнс – прясно-боядисана класика.

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни подкрепиш – цъкни ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!