Дългият път на Били Лин


Анг Лий (Тигър и дракон, Планината Броукбек, Животът на Пи, Lust, Caution) е титулуван като “първият цветнокож режисьор с Оскар (два броя!)”, секси епитет за вестникарите. Макар и закъснял и без да добавя ново послание към сродните анти-милитари заглавия, Дългият път на Били Лин (2016) все пак е повече от секси и може да се каже, че след Планината Броукбек  Анг Лий отново смущава менталното статукво на консервативния американец.

Били, чудесен и чувствен Joe Alwyn,  е пехотинец с травматични синдроми след мисия, излъчила го по случайност като герой в Ирак. За да спаси своя ранен взводен (Вин Дизел, отново военен след Saving Private Ryan ), Били рискува живота си. Заснета от сателит сцената става вайръл по новинарските канали в родината му. Това, което не се вижда в патриотично развяваното видео е страха, стреса, паниката и ужаса, натъпкали догоре с адреналин нещастния Били. Парчето война на запис е златна мина за шоу-бизнеса (безскрупулен Стив Мартин). Публиката има нужда от ежедневната си доза звезди. Ако са воини – още по-добре, няма нищо по секси от сееща и обираща смърт младост – 3 в 1! Решението на режисьора да направи войниците цигански мечки в пропаганден концерт на  Дестинис Чайлд е гениално. Лимузини, мажоретки, стадионна любов – Били със своето отделение и командир (Garrett Hedlund) са плячкосани и  изконсумирани  на крак, фаст фууд от супермаркета на бойното поле. Отвратителното слепване между пушечно месо и забавление в угода на зрителя-канибал, къде с ирония и хумор, къде с приказен патос  Лий предава вярно. Отстранената гледна точка на китаец предполагам помага за трезвия поглед.

Дори втората, контра- движеща линия с Кристен Стюърт, сестрата на Били, е по-силна. Дава възможност за актьорска игра, в която дигиталните хватки на високоскоростен запис, с какъвто филмът се регистрира като пионер не важат. Нейната крехка, тъгуваща, белязана външно и вътрешно от затъпяващия провинциален живот Катрин всячески пробва да изкопчи Били от смъртоносната, измамно внушена тяга на дълга, да възстанови промитото в мозъка. През нейния прозорец се вижда опустошената, безперспективна и агонизираща Америка на Андреа Арнолд от American Honey.
Патриотичните игри са болестта на века.  Струната на родолюбието е като бързата лента, по която фучат превъзбудени предприемачи. В Дългият път на Били Лин триумфиращи моралния провал на обществото фойерверки гасят истинските сълзи на осъдените на смърт. Любим момент е когато селяндури смилат от бой народните герои преди да се качат на хеликоптера обратно за Ирак. Истината винаги е бекстейдж.

За съжаление подобни произведения, без да са радикално критични (сещам се за Spun на Йонас Акерлунд и Happiness на Тед Солонц), освен за фестивалната кариера на автора си, за друго не работят. Гласът им на часа бива абсорбиран от културата, срещу която по художествена дефиниция възстава.

5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

, , , , , , , , , , , , ,

  1. No comments yet.
(will not be published)