“Дъщеря и майка – каква ужасна комбинация.” Есенна соната (1978)

След седем години непрекъсната концертна дейност, мерцедесът на един амбициозен музикант (Ингрид Бергман) изкачва за пръв път черния път към къщата на дъщеря си (Лив Улман), потърсила спокойствие в идилията на норвежката природа и службата си към енориашите на мъжа й, свещеник.

Без дамата да знае, в къщата я очаква и болната й втора дъщеря, инвалид. Въпросният свещеник разказвач ни въвежда директно в маскирания като дългоочаквана роднинска среща барутен погреб, след което се стапя в студените пламъци на разгорялата се фамилна драма.

Жестокост по жестокост – и всичките ужасяващо обикновени, ежесемейни, образът на родителя “изял” собствените си деца става обект на съзнателно деконструиране, в което истината прави прошката невъзможна. Дори когато мислиш, че по-зле от това не може, Бергман отваря шлюзовете към нови дъна.

Текст от любимата ми сцена, квинтесенция на Есенна соната, когато майката показва що е то правилно изпълнение на известния прелюд на Шопен:

Шопен е много емоционален, но не е сладникав. Не те обзема сантименталност, докато го слушаш. Прелюдията ни говори за болка, не за блянове и мечти. Трябва да си спокоен, проницателен и жесток. Ето вземи първия такт. Има болка, но не я показва. После кратко облекчение, но то се изпарява изведнъж, и болката остава. Абсолютно самообладание до края.

Есенна соната e филм, който трудно можеш да препоръчаш на родителите си (не че те не са го гледали), без да рискуваш после да обясняваш какво си имал предвид. Драматургия от най-високо качество, вярно намерена от камерата в погледите на актрисите, сами площадка за невпрегнати от думите демони.
Прошката, жервотовността и жертвоприношението са тема, която както си говорихме с Райко Байчев хипертрофиралият егоизъм на съвременника ще прави все по-актуална.

П.П. Тук Лив Улман говори за ритуалите по време на снимки.

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни подкрепиш – цъкни ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!