At Eternity’s Gate – след Последното изкушение на Христос Дефо отново е Джизъс

“Аз съм своите картини, казва Ван Гог в At Eternity’s Gate, а Шнабел – това е “Ван Гог: Пред портите на вечността”.

Думите са на Уилям Дефо от речта му по получаване на наградата за най-добър актьор в Кан, 2018. “Баския” Шнабел започва с реч за Ван Гог и ето на, следващата му голяма елегия за крайъгълен за art world-а художник е именно за великия холандец.

Ван Гог е Христос за света на изкуството (от епохата на късния модернизъм насам). Така го вижда Шнабел (разбираемо, със синовна обич), така го и представя – с патос и сериозност заредени на нивото на амбицията си (съсценарист е самият Ж. К. Кариер). Джулиън вкарва свеж тестостерон в мумифицирания в колективното съзнание образ на художника и изкуството по дефиниция. Пред портите е манифестарен, всяка реплика е стейтмънт. Забавно, 30 години след Последното изкушение на Христос Дефо отново е Джисъз (+4-та номинация за Оскар), пак с литания по Казандзакис. Въпреки автентичността на сценография и локации разпознаваемите, деклариращи истина след истина физиономии на Алмарик, Мадс Микелсен (свещеника-Пилат в приюта в съседния на Арл Сен Реми дьо Прованс), Оскар Айзък, Сение, Дефо и Ареструп (особено Нилс Ареструп) внасят фаталистична театралност. Приятен момент е демистификацията на трите популярни клишета за Гог – причината за отрязването на ухото (не е заради проститутка), смъртта му (не е самоубийство), както и тоталната неизвестност ( 1882 г. получава първата си поръчка от чичо си – серия от 12 изгледа от Хага).

Постекспресионист (Шнабел) прави филм за постимпресионист (Гог)

Любима сцена 1: Оскар Айзък/ Гоген и Дефо/Гог разменят “анти”-импресионистични лафове докато пикаят върху Сезан (или поне “върху” пейзаж, близък до тези от картините на Пол Сезан). Любима сцена 2: Мадс Микелсен обръща с гръб картина на Ван Гог, отблъснат от “грозотата” й.

Гоген, преди да си бие камшика от селяндурския (или айде провансалски) Арл в името на естаблишмента и Париж

Симулираща и стимулираща тактилни усещания, в Пред портите изобретателната камера на Беноа Делом (концепцията за присъствието и ролята й) е най-интересното нещо. Освен да пресъздава неконтролируемия порив на четката на Ван Гог, Делом хвърля мост към оправданите ефекти в Тhe diving bell and the butterfly (пак с Матийо Алмарик, Сение и Ареструп), където оператор на Шнабел е Януш Камински. Опитът на Беноа да пренесе и разгърне в канавата на лентата целият спектър от видимите и невидимите цветове и перспективни изкривявания в творчеството на Гог възхищава с техническа находчивост. Понякога тя е през очите на Ван Гог, друг път е “окото” на неговите свити в спазъм вътрешности (Слънчогледовото поле изкривено в рибешко око освен клипа Opium на Dead Can Dance силно напомня тежките и обемно скулптирани асамблажи с паници и тенджери на Шнабел). Дискомфортът за зрителя е преднамерено търсен. Сценографията е идолопоклоническа – възпроизвежда мимоходом всички от по-значимите и популярни творби на художника. Възстановката е педантична, но не и дразнещо показна.

Последното изкушение на Джулиън Шнабел



Статистиката смазва – Ван Гог създава 75 картини за 80-те си дни в Овер-сюр-Оаз (на 30 км от Париж). Общо е автор на 900 картини и 1100 рисунки. Картината трябва да е направена на един дъх – коментира Гог с Гоген темпото и връзката си с вечносттта. 30 години по-стар от портретувания обект, Дефо заслужено обира лаври – страда и копнее с апостолска отдаденост. Юродив, месия, просветен и пресветяващ, предтеча на експресионизма – неговият Винсент е всичко. Усещането за трибют от артист/и към артист е автентично от – до.

5.00 avg. rating (99% score) - 3 votes

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.