Шестнайсетините в престото бяха невероятни. Какъв финес! – казва в началото на Любов възрастна дама на своя възрастен съпруг, след концерт на нейн бивш възпитаник. Домът им, приютил стотици книги, роял, картини и други знаци на интимност ги е посрещнал с разбита ключалка.

Анонимно предизвестие за приближаващия удар, когато първият микроинфаркт на Ани ще сложи началото на най-големия, истинския обир; грубо, без възможност за диалог, както в един или друг момент небето се срутва върху главата на всеки.

Животът на Ани и Джордж бива изнесен на части пред очите им. Външните хора се възхищават от лоялността на съпруга към обещанието, което е дал да не я връща  в болница; дъщерята (Изабел Юпер), с накърнено честолюбие от липсата на изход, го навестява, само за да демонстрира съпричастност с упреци.

На два пъти заблуден гълъб влиза през прозореца и се разхожда из коридорите. В тихите стъпки на птицата се чуват преглътнатите сълзи, скритите белези от разрухата; ужасът от нормалния ход на нещата.
Улавянето на гълъба е единствената ситуация, над която Джордж има контрол, поне за малко.

Ако прецедентът с трите “палми” за Пианистката 2001-ва не беше дал повод да се промени регламента, освен за най-добър филм, журито в Кан е щяло да присъди най-големите си отличия и за Еманюел Рива и Жан-Луи Трентинян, двама от най-ярките представители на Новата вълна.

Ханеке е предупредил звездите си да внимават, да няма дори намек за сантименталност (Memento mori също не му допада като отговор на критиците за филма), съответно Еманюел Рива и Жан-Луи Трентинян играят с документално разбиране към неизбежното (такова има и големия оператор Darius Khondji ), без патос и гняв към смъртта. Сдържаност и дистанция, която предизвика целия ни актьорски опит, споделя Рива.

Опазването на човешкото достойнство е главна тема, затова и Amour е най-топлият филм на Ханеке; да спестиш униженията на партньора си, любовта като дълг пренебрегващ норми, закони, роднини.

“Игралният филм е двадесет и четири лъжи в секунда.” Ханеке контрира прословутата реплика на Годар,  само за да имаш едно наум, какво няма да видиш у него. Прецизно натуралистичен в откровението си за изхода, за самотното носене на кръста, той затваря в кръг трите компонента време, пространство и действие.

Обективистичното спокойствие, с което споделя своето свръхнаблюдение  не занижава и не увеличава тревогата от архи-страха, а черпи от нея, използва я, и я връща под формата на документ за преходността.
Филмите на Михаел Ханеке са музика, затова и нямат нужда от саундтрак. Тук със своите интерпретации на Шуберт, контрапункт на смъртта е музикантът  Alexandre Tharaud.

П.П. Ето едно прекрасно информативно интервю с Жан Луи Трентинян и Михаел Ханеке

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни подкрепиш – цъкни ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!