Призрачна история


Интимно-херметичен, с тихата кротка амбиция да опипа ръбовете на безкрая, A Ghost Story на Дейвид Лоури е концептуално измислен и реализиран. Кейси Афлек и Руни Мара знаем като дует от предишен филм на Лоури, Aint Them Body Saints(2013) и определено имат взаимното привличане, за да въплатят правдиво сложни взаимоотношения. Такава приказка за призрак досега не е правена в жанра експлоатиращ паранормални явления. Използвани са смело атрибутите и суеверните представи за това как изглежда един призрак, без обаче в този визуален наивитет да има нищо детско, нито пък характерното стряскащо сетивата хорър-изненадване. Кейси Афлек изчезва зад тежкия, специално ушит чаршаф на петнайсетата минута. Предизвикателството е да не издаде себе си по никой начин, със звук или човешко действие, но в същото време да знаем, че е там. След смърт в автомобилна катастрофа героят му се оказва с кошмарната присъда да бъде пленник на времето и свидетел на културния ни упадък. Връща се в къщата, в която е живял, неразрешимият въпрос в дупките за очи Дейвид Лоури прави осезаем. Приятелката на мъжа скоро се изнася и призракът е наблюдател по неволя на живота на следващите наематели. Сцената, в която проявява гняв чупейки чинии стяга гърлото, изпитваш съчувствие и тиха скръб. Независимо в коя посока върти стрелките на часовника, озовавайки се години напред, когато на мястото на къщата има небостъргач, или назад, когато други епохи обживяват конкретното парче земя екзистенциалният ужас- без това да е черен хумор-  покрусеният призрак, с който няма как да не се идентифицираш, е еднакво трогателен.

На купон в къщата по средата на филма един тип произнася забележителен монолог, с който безсмислието в кръговрата на битието във вселенски мащаб бива описано под зловещ и същевременно комичен ъгъл. Перспективата съзнанието да не може да одраска ни най-малко загадката в неумолимият ход на космическата машина и промисъл, поколение след епоха, ера след хилядолетие намира впечатляваща презентация в произнесената на партито реч. Рамкиран завинаги в този пространствено времеви континум призракът напомня човекът в кутия на Роб Брайдън от Trip To Italy. Клаустрофобичното усещане за безизходица и безсилието пред смъртта освен с тенденциозно дълги кадри са подчертани технически с “квадратния”  1.33 : 1 формат. Има пекрасни хрумки като вторият призрак (самият Лоури) в съседната къща, четиримутното ядене на торта, както и скритото за всички освен за призрака послание в сгъната бележка. Кинопрепратките към филми за свръхестествено и полтъргайсти са много, но невъзможността да дадеш съдържателен отговор на зададения от Лоури въпрос “ми какво, ако ти си той” е по-страшна от всички филми на ужасите взети заедно.

Дано Робърт Пърсиг е прав, когато в “Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет” твърди, че качеството е заразително и има свойството да се разпространява на вълни. Направен с минимален бюджет и зареден с енергията на съмишленици A Ghost Story е без аналог, какъвто беше Дони Дарко, каквито са The Rubber и Personal Shopper. Тепърва ще набира фенска маса.

 

5.00 avg. rating (98% score) - 2 votes

, , , , , , , , , , , ,

  1. No comments yet.
(will not be published)