Категория Други

Какво развлича Уелбек в Отвличането на Мишел Уелбек

Отвличането на Мишел Уелбек/L’enlèvement de Michel Houellebecq

За религиозния фен на Мишел Уелбек всяка публична поява на идола методично е отбелязвана с огромен интерес, какво остава пък за пълнометражен филм създаден единствено около и за неговото име, персона, имидж. Гийом Никлу (The Nun, Valley of Love – и двата с Изабел Юпер) лансира проекта 2014-а, година преди терористичната атака срещу редакцията на Шарли Ебдо (подготвила карикатура с Уелбек за корица на поредния си скандализиращ исляма брой). Границата между фиктивно и документално в Отвличането е радикално игнорирана. Имаме символни метафори натоварени със съдържание именно и единствено от работата с писателския ореол и слава на Уелбек. В “Карта и територия” писателят описва собственото си похищение и убийство, докато тук е отвлечен от анонимен “клиент”, вследствие откупен и освободен, пак от аноним (спекулациите със седмият президент на републиката Франсоа Оланд са мета хумор). Преди самото отвличане сме свидетели на нещо като “един ден на”- следваме вглъбения Уелбек по обичайния му маршрут в Париж и непринудени разговори с приятели – темите варират от ламиниран паркет до Моцарт, Бетовен и Корбюзие. Маниерите, стойката, цигарата и позициите са тези, които знаем от интервютатa.

Прочети още »

5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

13 моноспектакъла на Кейт Бланшет в Манифест

Днес: смели преселници върху брега на Истинното изкуство – ние не искаме да живеем там на палатки: и – обгръщайки делото на всички труженици – : нашата Любов трябва да почне с една неблагодарност към ония, които останаха доволни само да се спасят. Кирил Кръстев (1922) цитат от книгата на Свилен Стефанов “Културни измерения на визуалното”, 1998

Арт филмът Манифест (2015)на Юлиан Роузфелд прави нещо невиждано и революционно досега – вкарва в конвенционалната киномрежа цялото съвременно изкуство, или поне тази огромна част от него, която е представена на теория в манифести – футуризъм, дадаизъм, “Флуксус“, супрематизъм, ситуационизъм, сюрреаизъм, попарт, минимализъм, Догма 95.

Снимките за Мнисфест, в Берлин и околностите му траят само 12 дни. Кейт Бланшет е тяло и глас  на тринайсет различни “изъм”- персонажа. Юлиан Роузфелд я харесва от “Няма ме”, където влиза в кожата на Боб Дилън. Тук тя е пънкар, журналист, домакиня, хореограф, галерист, учител. Завършилият архитектура Роузфелд стъпва върху общо 60 манифеста от които селектира материал за 13. В Берлин, Ню Йорк и родния на Бланшет Мелбърн продукцията е показвана като 13 канална видеоинсталация, в която всички части се възпроизвеждат симултанно.

Прочети още »

5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

Джейми Фокс и Франко Неро в Джанго-машината на Тарантино

“Да паднеш не е нито страшно, нито срамно. Но да останеш проснат на земята е и двете.”
Конрад Аденауер

Django Unchained

1958, две години преди Гражданската в САЩ ексцентричен немец освобождава роб, който единствен знае как изглеждат търсените от него престъпници. Оформя се ефикасният бизнес тандем между д-р Шулц/Кристофър Валц и тренираният от него да убива бели хора за пари, Джанго/Джейми Фокс. Джанго с  нямо “Д” нито за момент не е забравял жена си, насилствено разделена от него и сега на свой ред иска да я намери и освободи. След като разбират че тя е в Кендиленд, имението на злокобния мосю Кенди/Лео ди Каприо двамата с Шулц се представят за купувачи на обучени за боеве негри. Развоят на събитията в леговището на звяра включва великолепно оркестриран разказ за отмъщение и стабилно поднесена любовна история. И двете преплетени в патетична спирала възпяваща Джанго и Брунхилда.

Прочети още »

5.00 avg. rating (98% score) - 2 votes

Стилизиран ужас, шпионаж, кокаин и Джеф Бриджес в Голямата ябълка

Със сценарий, в който болен учен клонира преждевременно починалата съпруга и издевателства после над екземплярите от бройлера Elizabeth Harvest не напуска комфортната сянка на Ex Machina и концепта и стайлинга на “Кожата, в която живея” на Алмодовар. В маниерното преследване на образците обаче са и основните (чисто визуални) достойнства на продукцията.

След шпионския трилър “Червената лястовица” с Дженифър Лорънс In Darkness / В мрак (2018) е поредното заглавие в жанра, зорлем разписано специално за жена – послетрус на #metoo. Единственото което заслужава да бъде помнено оттук е името на Жан Бижвое – страхотен актьор известен от „Прегръдката на змията“, криминалния сериал „Peaky Blinders“ и непроницаемо смущаващата трилър-драма „Borgman“.

Loving Pablo не добавя нищо ново за епопеята-Ескобар след сериала Narcos, далеч е даже от качествата дори на една от сериите му. Зад щедро насипаната нарко-терминология и широкия континентален размах в екранизираните операции на колумбийския картел се крие същото нищоказване от каквото страдат повечето биографични кино-разкази на селебритита. Бардем-Крус чисто и просто злоупотребяват в цеденето на хайпа по своята двойка и по тази която са наети да пресъздадат.

Mary Shelley (2017) научаваш, че великото си произведение авторката написва едва 18 годишна и публикува анонимно, с предисловие от любовника си – известният английски поет Пърси Биш Шели – по това време е немислимо неизвестен автор, камо ли жена да пробие току така. Тежкият й/им живот е представен изчерпателно – приятелството с другата лирическа звезда Лорд Байрон, търсещото скандала консервативно общество, материалната цена да бъдеш романтик. Мери и Пърси са нещо като Сид и Нанси – естетически хулигани, мечтатели с гностическо отвращение от материалния свят.

Казват че ‘Gothic’ от 86-а припокривал изцяло темата и бил по-добър. Не знам, Дакота Фанинг ми се вижда прекрасна в трупането на контекст необходим за раждането на “Франкенщайн“, а и подадените посоки за интерпретация не са скучни. Генезисът на чудовищата е сама по себе си чудовищно интересна тема.

The Only Living Boy in New York (2017)

Несъмнено мнозина са тези, които подобно на мен, пишат за да се отърват от образа си. Не ме питайте койо съм аз и не ми казвайте да остана същият: това е морал на гражданина и на него се подчиняват нашите документи. нека той ни остави свободни когато пишем. Мишел Фуко(1969)

Момче с бълбукащи хормони, дремещи писателски амбиции и несръчни умения в любовта среща в лицето на своя съсед загадъчен ментор. Джеф Бриджес го окуражава в осмислянето на чувствата и преодоляване болезнените заблуди на възрастта. Това на пръв поглед. Терен за упражняване на житейските уроци са отношенията в собственото му семейство. Баща му(Пиърс Броснън), бивш писател и настоящ издател има таен романс с младата и секси Кейт Бекинсейл, а съпругата, Синтия Никсън (много добра, с “чудесно” биполярно разстройство тук), държи, без да го е искала всички на каишката на вината.

Разказът се развива според правилата на привличането. Момчето без колебание премества интереса си от мацката, по която гасне в началото към леглото на въртиопашката на баща си – асансьор за крехките му самочувствие и мъжественост, и  по този начин размества залозите в играта. Асансьор за предсказуемия дотук сюжет е доста умно разписаният и подплътяващ фриволните тръпки бекграунд на възрастната тройка. Двайсет години по-рано героите на Бриджес, Никсън и Броснън са неразделни приятели и “най-самотното момче”, плод на това приятелство, днес ежедневно удостоверява съдбовността на решенията им. Разкриването на миналото във второ и трето действие на свой ред размества залозите на масата и придава нов смисъл в текущите избори.

 

 

 

5.00 avg. rating (98% score) - 2 votes

Better Call Saul или защо смятаме да се чупим (поне за малко) в Албакърки

С четвърти сезон на Better Call Saul Боб Оденкърк, съвсем заслужено е в апогея на славата си. С дълга, но незабелязана кариера(Mr. Show with Bob and David 1998-95), името му изгря с персонажа на гъвкавия и винаги в беда шано-адвокат в Breaking Bad. Възможностите за развитие на Сол Гудман правилно са подсказали посоката на екипа на Винс Гилиган. Better Call Saul е прикуел (шест години преди) на Breaking Bad, в който са се намърдали почти всички герои от флагмана, без Уолтър Уайт и Джеси Пинкман.

Прочети още »

5.00 avg. rating (98% score) - 2 votes

Crash, тест, дъмис в чест на Ерос и Танатос

Crash, kill, destroy, swag

Оцелели от тежки автомобилни катастрофи образуват ъндърграунд дистопично общество, в което споделят фетиша си към нови опияняващи срещи със смъртта. Веднъж на ръба, адреналинът и сексуалната възбуда стават незаменим и търсен наркотик.  Потните индъстриъл “празненства” в чест на Ерос и Танатос в Crash са осъзната и контролирана практика. Романтично отчаян концептуален проект по мазохистично себенадмогване, не оргиастична вакханалия. Всеки участник е равнопоставен пърформър и сексуален роб на Машината*.

Crash от 1996 е от най-великите и недооценени филми евър. Фактът, че лудият сценарий по Дж. Балард е събрал 9 милиона за финансиране е чудо само по себе си. Извратеното въображение на Дейвид Кроненбърг го прави правилният човек за този проект. Ранните Videodrome, Мухата и Екзистенц са го доказали като визуален ексхибиционист с непреодолим артистичен нагон към тресавището на пропилите съзнанието на съвременника апокалиптични импулси,  попкултурни неврози и неразривно свързани с технологията ежедневни кошмари.

Прочети още »

5.00 avg. rating (98% score) - 2 votes