Категория Ужаси

Прослушване – киното, след което вече нищо не е същото

Вдовец с приятел в кинобизнеса си избира жена, на организирано от тях прослушване за мним филм. Момичето по което самотният баща хлътва е бивша балерина, скромна, загадъчна, крехка, с шепнещ ангелски глас. Ще кажеш – на границата на виреене. С красотата на стих от Новалис, в кандидатурата си е написала какво й е струвало да се откаже завинаги от мечтата си, как това е променило представите й за живота и смъртта. Тъмна сила привлича зрелият, осигурен екземпляр на средната класа в Япония към изваяното в сълзата на човечеството бедно, почти дете създание. Въпреки прагматичните и загрижени съвети на приятеля си да я забрави на мига и да не я търси повече, той не устоява. Визуалните хватки, които придружават сцената с фаталното телефонно обаждане обръщат всичко за което си си мислел, че си подготвен. А дори още не е станало нищо сериозно. “-Вие, мъжете, правите прослушвания за жените си и ги проваляте, за да можете да спите с тях после.” – мърка изумителната Eihi Shiina.
Audition е от тези недостижими бисери на японското жанрово кино, за които хора като Куентин Тарантино свалят звезди*. Такаши Мийке познаваме от Koroshiya 1/Ichi the Killer (2001), The three extremеs, Yakuza Horror Theater: Gozu… И най-вече от Bijitâ Q (2001) – филм, за който след още десет години може и да съм психически подготвен да пиша.
Прочети още »

5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

Марлоу, между линията на смъртта, една лоша партида и THE DISCOVERY, 2017 – филмовото ни откритие на седмицата

Poodle Springs / Филип Марлоу – Пудъл Спрингс (1998)

Годината е 1963-а, мястото: Пудъл Спрингс (реплика на Палм Спрингс). Току що оженен за красивата дъщеря на тежък магнат, легендарният детектив Марлоу е заподозрян в убийството на свой колега. Собственото му разследване развързва моряшки възел от многогодишни машинации и престъпления, до едно сочещи сцената на голямата политика. “Пудъл Спрингс” е осмият, последен и незавършен роман на Реймънд Чандлър.

По повод стогодишнината от рождението на Чандлър(1988-1959), Робърт Б. Паркър завършва започнатата новела. Боб Рафелсън не е напрвил нищо кой знае какво от материала. Брайън Кокс и Джеймс Каан да стоят стабилно в ролите си, но повече с килограмите си, отколкото с актьорски ентусиазъм. Камерата е мудна, близките планове скучни, а от прословутият хумор на Чандлър няма и следа.

The Lazarus Effect / Възкресение / Ефектът на Лазар (2015) е треторазряден хорър с участието на геният Доналд Гловър, в случая обаче, статист. Студенти по медицина разработват серум, на базата на ултра силния естествен халюциноген, който мозъкът прозивежда непосредствено преди смъртта. Инжектиран обратно предизвиква възкресяване, с, разбира се, непредсказуеми за Оливия Уалйд странични ефекти.
За съжаление, въпреки възможните прилики няма нито общо нито с деведесетарската класика “Тънка червена линия”, нито със страхотния “The Discovery”(2017), с Робърт Редфорд.

Dark Crimes(2016) e доказателство какво може да ти причи живота, ако ще и да си първокласен актьор като Джим Kери, Кати Ойтинен или Шарлот Генсбур, до един подкупени от плоското (и полско) заглавие. Какво да се прави, не може всички да снимат при Никълъс ван Рефн и Дейвид О. Ръсел.

Антиутопията The Bad Batch / Лоша партида (2016) е на спорно талантливата британка Ana Lily Amirpour, очевидно върл фен на The Road, Маd Max и тарантиновите осакатени секси момичета, дето стрелят. Сценарият е нелош- социално неприемливите по икономически, здравословни и причие критерии хора наци-обществото на бъдещето затваря в нещо като резерват-сметище, където естествения подбор отсява по-безскрупулните.

Ако беше десетминутен шорт, клип на Die Antwoord например(част от сносния саундтрак), щеше да се ядва. Изгубени в режисьорската пустиня са иначе превъзходните пустиняци Джовани Рибизи, Джим Кери(отново) и Киану Рийвс. Tъжна като надуваемото тяло на Джейсън Момоа работа.

The Discovery/Откритието (2017)

Животът е един, а в отвъдното прежи(вя)ваш преживяваното отново и отново, като всяко завъртане на плочата може да се тълкува като садистично ехо, но и като опция да видиш и поправиш с нови очи безкрайно повтаряните си грешки. Крайна дестинация няма, морален императив и религигиозни категории също. Да започнеш начисто е просто невъзможно. Печално самотно е…

Повлияна визуално от The Master, силно оригиналната мистери-драма The Discovery на Charlie McDowell (скрипт, режисура) коментира възможностите и формите за каквото и да е съществуване отвъд смъртта, както и поведенческите девиации, които прогресивната наука може да отприщи в глобален мащаб. В метафората за това какъв живот избираме да живеем The Discovery е любовна история, както и история за отношенията баща-син. Робърт Редфорд е топ учен, пионер в областта, убедил лековерния параноичен свят в потенциала за трансцедентация на съзнанието. В отговор на мъглявата бъдеща утеха обаче, почти 5 милиона души отнемат живота си, в компулсивно желание за шорткът  към “там”; защо да чакаш? Последствията обаче не са очакваният комфорт.

Решен да спре баща си, Брендън Глийсън(син на учена) и Руни Мара(загубила петгодишния си син майка) се срещат на феробот, на път към острова(Rhodes) на който Томас Хъбарт и общността му продължават да търсят неоспоримото доказателство, бегло смущавани от растящия ръст на суицидната вълна.

Двамата са с различни мотиви да отидат на острова, но споделят фрагменти от един и същи сън, с различна степен на осъзнатост към момента. Умирали n-брой пъти преди това, те комуникират от различни нива и функции един спрямо друг. Осъзнат и използван по предназначение текущият им живот/проекция е нещо като трамплин към един по-щастливо редактиран вариант на болезнения оригинал.

Такава е и тезата на филма – отвъдният живот представлява нищо повече от шанс за заобикаляне на подводните камъни довели до катастрофа в предишния, и после замяна на лошия вкус с подобрена рецепта. Трики моментът е да разбереш на какво ниво оперира мозъкът ти и в каква релация си спрямо себеподобните по участ. Крайно интересно е, кара те да мислиш.

Трасиращи прехода светли “спомени” от бъдещето идват в кожата на хора от коридора на следващо “аз”. След като енергията на съзнанието не се губи, а само се трансформира кръговратът е безкраен, от теб зависи в каква спирала. Важи и обратното – сам ти се явяваш “асансьор” или патерица за целебна еволюция в/на съзнанието на роднина, близък, познат.

Без да е cinema, а просто качествено movie Откритието (2017) със сигурност компенсира лошата четворка от горе и си струва повторното гледане.

П.П.

1. Името на Руни Мара е Айла. Става приятно наслагване на метафори, стигащи чак до “Възможност за остров” на Мишел Уелбек.

2. Любопитно е да се направят паралели с концепцията в “Генезис” и “Матрицата”.

5.00 avg. rating (99% score) - 3 votes

Сурова естетика, скандал и Дженифър Лорънс като Нуми Рапас

Избягал затворник опитва да върне семейството си. Напрежението от години на мъчителна дистанция и непосилно очакване, разделящи двойката е подсилено от неуредени сметки с бандити, готови да отстрелят беглеца веднага щом го мернат в градчето. Любимият дует на Дейвид Лоури от Ghost Story -Кейси Афлек-Руни Мара  тръгва оттук – меланхолично романтичния (какъвто е и гласът на К.Афлек) Aint Them Bodies Saints. 

Добър синхрон в темпото между лепкаво тъжния тексаски наратив за красива и обречена любов извън закона и нагнетяващата сдържаност в играта на на каста, подсказваща изначалната им обвързаност с насилието в отношенията на първите заселници. Както красноречиво казва и заглавието, филмът се усеща като уестърн блус.

Raw / Grave / Сурово (2016) експлоатира хорър жанра с интересен сюжет и турбо уимен пауър, но без претенции извън физиологично-визуалното. 19 годишна отличничка, потомствен вегетарианец, отива да учи за ветеринар. Гимназията посреща първокурсниците с казармени номера, включително принудително ядене на сурово месо. Това отключва у момичето неподизран и неутолим глад. Останалото се подразбира. Извън ужасът от наследеното от майката сбъркано деенка, с което девойката трябва да се примири фабулата не предлага нива различни от очевидните. А можеше, ако беше в ръцете на Андрей Жулавски, да речем.

Заснет е профи, гор, траши епизодите редуват такива с перверзна изтънченост. Garance Marillier стои учудващо стабилно за годините си. Добродетелната й, изиграна лошо от природата героиня Жюстин напомня тази на Маркиз дьо Сад. Саундтракът си струва, феминистки, от женско хип-хоп дуо, рапиращо с текстове тотална контра на обичайните мачистки. Заглавието има енергия като да е излязло изпод перото на Виржини Депант, фактът че скрипта и режисурата са на Julia Ducournau също е приятен. Заядливо отблъскващ, което ми хареса, но със стрелящи наблизо идеи. В крайна сметка след финалните титри изпитах желание да си си пооправя вкуса с Обладаване(1981).

Наркодилър с лошо подвеждащи късмет и морален компас получава от Удо Кир (велик и единственият, който излиза сух от това недоразумение на Крейг Зейлър) пас за най-кофти мястото на света. Тъмничен разпоредител там е Дон Джонсън, още един повод за смесена изненада. Навън остават беременна жена и банда изнудвачи.  Скандал в блок 99 (2017) е толкова зле, че чак е добър.

Безмоторно падане за Винс Вон след страхотната му роля в True Detective 02. Графичното изобразяване на шумно озвучено физическо потрошаване е главният герой в тази комиксова каша.

Естетски поднесеният Final Portrait на Стенли Тучи отдава почит на един от най-значимите за  20 век художници Алберто Джакомети и екранизира магнетичната във всяко едно отношение връзка между художника и неговото изкуство. Разказвач е Арми Хамър (Call Me By Your Name), в ролята на Джеймс Лорд, американски журналист, който позира за последната картина на Джакомети и става свидетел и потърпевш на неговата философия и методи на работа.

Потопен в героя си, Джефри Ръш романтизира образа и подсилва манията му по съвършенните форми. Въпреки дозата идеализация в бохемския лайфстайл на Алберто, проектът на Стенли Тучи е възхитителен като камера, игра, акценти. Излезлият тази година филм за Йозеф Бойс предполагам ще е по-интересен.

Студеният шпионски трилър Red Sparrow е достойно продължение във визитката на режисьора на Hunger Games Francis Lawrence и четвъртият му филм с Дженифър Лоурънс(не са роднини). В каста е пълно със звезди – Матиас Шьонертс, Шарлот Рамплинг, Джереми Айрънс, Джоел Еджертън. Дженифър започва като примабалерина на Болшой театър, но “благодарение” на чичо си Матиас Шьонертс, се трансформира във “врабец” – специално трениран агент на руските тайни служби в школа произвеждаща ъпгрейднати реплики на Мата Хари.

Екшън сцените са стилни, даже Дженифър напомня малко Нуми Рапас, има и нелош туист накрая, но няма някакви по-сурови политически или психологически нотки. Сравненията между Дженифър и Чарлийз Терон в нейния шпионски Atomic Blond са неизбежни.

5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

Убийството на свещения елен или защо трябва да помним името на Йоргос Лантимос

Д-р Стивън Мърфи (Колин Фарел) е образцов кардиохирург, собственик на образцов публичен и семеен живот разкрасен от красива съпруга офтамолог Анна (Никол Кидман) и две ангелоподобни деца – 12-годишния Боб (Съни Сулджич) и 14-годишната Ким (Рафи Касиди).От другата страна на идилията е тийнейджърът Мартин (Бари Коган), с баща наскоро починал в ръцете на Мърфи.

Воден от угризения докторът поддържа тесни отношения с момчето, даже отваря златния си дом и съкровища за него. Да бъде част от фамилията и да има техният живот обаче никога не е било цел в плановете на Мартин. Той е несломим вестител на нещо много по-голямо и по-страшно отколкото той самият, в една праволинейна хорър трактовка би могъл да бъде.

Прочети още »

4.00 avg. rating (81% score) - 10 votes

Снежния човек – провал в екранизирането на Ю Несбьо

Ванимание! The Snowman / Снежния човек (2017) e тотално разочарование за феновете на Ю Несбьо и неговият детектив Хари Хуле. Трудно обяснимо е как велик роман от голям съвременен писател (с камео в тая срамота), каст включващ Фасбендър, Хлое Савини, Вал Килмър и Шарлот Гинсбър (ако ще и предполагаемия й сексапил, заради който е включена да е на измит с веро бидон), бекграунд на фантастично място като Берген и за капак Mартин Скорсезе- продуцент, не са се оказали достатъчна причина клетият Tomas Alfredson (Let The Right One In, Tinker Tailor Soldier Spy) да удари малко спирачки и да си зададе въпроса, аджеба защо корабът потъва. Жалко. За оправяне вкуса на “по-интелектуално предизвиканите” препоръчвам Antibodies(2005) и Memories of Murder(2003) – в този ред.

 

5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

Защо Mother! раздразни толкова критиката

Mother! започва реалистично, с обещания за психологичен трилър. Той е писател, творец чакащ с нетърпение следващата искра вдъхновение, Тя пък със старанията си за уют и любов го задушава. Архетипната двойка енергично тушира вътрешните си проблеми на привличане и отблъскване в къща, достатъчно голяма и достатъчно тайнствена, за да натовари с алегорични смисли и одушеви всяка ситуирана в нея драма. Спиралата обаче се отваря, когато на вратата  се появява странен посетител. Никога не си предполагал , че ще видиш Ед Харис в подобна роля, същото важи и з а добавилата се към картината Мишел Пфайфър. Следват бързи жанрови намигвания към хорър образци в ескалираща градация. Всичко виждаме и чувстваме през физическите реакции на Дженифър Лорънс; двамата с Поета Бардем, буквално и преносно правят страшни роли. Третото действие напуска радикално стратосферата на реалността и подготвя шокираните ни очи за фантастичната кулминация на авторовото послание.

Прочети още »

5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote