Категория Ретро

3 women

Със заглавия като Маккейб и Мистър Милър (1971), Дългото сбогуване, Образи, Квинтет, Госфорд парк и Прет-а-порте Робърт Олтман (1925 – 2006 ) заслужено е титулован едно от големите имена на американското (off-Холивуд, както казва Янко Терзиев) кино. 3 Women / Три жени (1977) е пропит от Бергман –  смяна на идентичности, жени под влияние, стилизиран натурализъм; есенни сонати звучат зад всеки ъгъл. Шели Дювал сияе (работата й с Кубрик и Никълсън я чака в 1980-а). Лицето й е дигитална скулптура, аватар; фото-икона на Лашапел. Диалогът е толкова преработен и многозначен, че всяка реплика е код. Код, който наред с художествените алегории усложнява възприемането и отхвърля мързеливия зрител.

Прочети още »

5.00 avg. rating (98% score) - 2 votes

Моята вечеря с Андре

112 минути двама приятели, драматурзи, разговарят на маса – няма мърдане, всичко е в думите, близкия план, две-три парчета интериор и възрастен барман в кадър. Монологът на единия почти преваля първата половина на лентата. Разговорът сблъсква два различни мирогледа за почти всичко есенциално в този живот- еснафщината, изкуството, инерцията, семейството, рутината, какво е живецът и къде се намира, комфорта. Подарък е анализът върху сценичното творчество на великия поляк Гротовски. “Моята вечеря с Андре” (1981) на Луи Мал е експеримент, с почетно място в различни класация за най-велики филми.

Прочети още »

5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

The Last Tycoon

The Last Tycoon (1976) e по едноименния последен, издаден посмъртно роман на Ф.С. Фицджералд. Скот започва “Последния магнат” 1939-а, но на 21.12. 1940-а умира и оставя романа си за Холивуд незавършен. Фицджералд e агонизирал в студиата. „Това, което правя тук, е последно уморено усилие на човек, който някога се е занимавал с по-стойностни неща и се е справял много по-добре“ – пише той на дъщеря си. Горещо препоръчвам великото му есе “Крахът

Прочети още »

5.00 avg. rating (98% score) - 2 votes

Портокал с часовников механизъм

A Clockwork Orange  e фраза, заета от Антъни Бърджис, автор на едномименния роман, от уестсайдския сленг. Грубо казано обозначава насилствената трансформация на нещо одушевено в машина. Бърджис става световно известен с най-малко харесвания от себе си роман, именно след 71-а, когато е световната премиера на Портокала. Езикът на Бърджес от романа е негов патент – смесица от руски и идиш. В Англия “Портокал с часовников механизъм” няма официални прожекции до 2000-та (Кубрик умира година по-рано). Заради смъртните заплахи , които получава семейството му и заради съветите на Скотланд ярд, Кубрик го оттегля от разпространение докато снима “Бари Линдън” в Ирландия. За кратко време и Макдауъл (Kaлигула, Ганстер номер едно, If) и Кубрик са се чувствали неудобно от чудовищната популярност и обратен ефект, който филмът произвежда в Щатите и Англия. Регистрирани са изнасилвания и обири от банди, копирали аутфита и почерка на Алекс и тайфата му. Жанрът на Портокала е трудно определим – със сигурност не е само черна комедия, като каквато днес се гледа, нито пък е сай-фай. Факт е, че и до днес изненадва, разсмива, шокира и задавя, но защо? Насилието е стилизирано. Поетично и брутално в един и същ момент. Насилието трябва да изглежда отвратително, защото е отвратително. Сещате се за Natural Born Killers на Оливър Стоун, нали. Без послание филм с насилие е неразличим от порнография. Макдауъл: – Всичко това го има и в “Уестсайдска история”, Портокала не изобретява, нито утвърждава насилието. Портокала обаче усилва и пренася внушението на следваща спирала, ревизира въпроса какво може да се покаже и докъде може да стигне показваното. Ако всички питат какво е да си човек, Портокала ескалира  с – какво е да бъдеш човек, без нищо човешко.

Прочети още »

5.00 avg. rating (98% score) - 2 votes

Фотоувеличение

Преди  се чудех дали “Фотоувеличение” с мистериозния си ореoл на недостижимо интелектуално кино не е просто модно преувеличение, набрало скорост в средите на гъвкави и устати културтрегери, зациклили фатално на culture beat-а от 60-те. Първото гледане преди години обаче размаза дразнещото жужене на дребнавите ми подозрения, а второто, наскоро, изчисти останалото петно от тях. Blow up (1966) е по разказът на Хулио Кортасар “Лигите на дявола”. Не съм го чел, но разбрах че в Аржентина така наричат реещите се във въздуха наесен паяжини. Заглавието на Антониони няма как да не възпали пристрастия у всеки, уважаващ мозъка си индивид. Томас, модният фотограф на Дейвид Хемингс, протагонист във филма, съучастнически ни разхожда с ролсройс* из периферията на историята. Това са различни локации на Лондон: приют за бездомни – златна мина за черно-бели снимки, антикварен магазин с реквизит от вкаменени истории, концерт на Yardbirds владеещ напушена масовка, шикозно фотостудио с моделки, дошли от бъдещето на “Степфордските съпруги”. Посещава и приятел, млад абстрактен живописец, който споделя общото им ноухау – “започвам отнякъде, после се хващам за нещо и продължавам около него. Подобно криминалист – улики”. После, Томас, почти безмълвен, с калкулирана чувственост отстрелва кадър след кадър шарено-шумни старлетки в собственото си жилище. В края на сесията ги смита, като шалове коприна.

Прочети още »

5.00 avg. rating (99% score) - 3 votes

They Shoot Horses, Don’t They?

Със своята безкомпромисна реалистичност и високи художествени качества социалната драма They Shoot Horses, Don’t They? е незаобиколима за киномана вече 48 години (появява се 1969-а, годината на Midnight Cowboy!) Изпреварил времето си романът на Хорас Маккой от 30-те години на миналия век е нищо по-малко от чудовищно пророчество, а реализацията на Сидни Полак е третият и успешен опит за неговото екранизиране.
Месомелачката на обществото е разгледана през призмата на шоубизнеса. They Shoot Horses, Don’t They? като рамка е прототип на днешния тв риалити-формат. Но също така и огледало към податливите на хипноза и експерименти маси, правещи подобни проекти за тоталитарна диктатура възможни.

Прочети още »

5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote