И със широко отворени очи, аз пак нищо не виждам

The Blind Swordsman: Zatoichi (2 награди във Венеция ’03 – за режисура и на публиката; Торонто ’03 – Наградата на публиката) се базира на стара легенда(името фигурира в японското кино от 62-ра) за странстващ сляп лечител, увличащ се по хазарт, със скрит наказващ “лошите” меч в бастуна.
В поредно приютилото го градче, солидарността му пресичат две порцеланови гейши, жадуващи мъст за убийството на родителите си – повод хирургически прецизното острие на легендарният изрусен Затоичи да тръгне на хуманитарна мисия.

Въпреки че има събираща двата края кулминация в духа на комунистически преврат, между силно разработения характер на честолюбив, обслужващ феодала ронин (Таданобу Асано) и харизматичния за бедните лечител (тази дума все я асоциирам с Дънов и дъновизма), сюжетът е преди всичко подчинен на формата.

В противовес на реалистичните схватки и шуртящата навсякъде кръв, Китано е настоявал CGI “самураите” да я представят, като “пръснат от вятъра вишнев цвят”.

Хумористичната нотка е осезаема. Симпатичен е образът на въобразил си, че е самурай местен донкихот, който с копието си галопира като муха без глава.

Затоичи се зиграва с духа на западния уестърн. Коренът на злото е системно и методично изкоренен до най-малката матрьошка. С безапелационна си младежка театралност филмът притежава финал, подобаващ на модерният мюзикъл, ала К. Саура и се преживява еуфорично като бурните аплаузи след края на всяко едно добро представление. Браво на Такеши, който даже представи филма си на живо в София.

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни подкрепиш – цъкни ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!