Poodle Springs / Филип Марлоу – Пудъл Спрингс (1998)

Годината е 1963-а, мястото: Пудъл Спрингс(реплика на Палм Спрингс). Току що оженен за красивата дъщеря на тежък магнат, легендарният детектив Марлоу е заподозрян в убийството на свой колега. Собственото му разследване развързва моряшки възел от многогодишни машинации и престъпления, до едно сочещи сцената на голямата политика. “Пудъл Спрингс” е осмият, последен и незавършен роман на Реймънд Чандлър. По повод стогодишнината от рождението на Чандлър(1988-1959), Робърт Б. Паркър завършва започнатата новела. Боб Рафелсън не е напрвил нищо кой знае какво от материала. Брайън Кокс и Джеймс Каан да стоят стабилно в ролите си, но повече с килограмите си, отколкото с актьорски ентусиазъм. Камерата е мудна, близките планове скучни, а от прословутият хумор на Чандлър няма и следа.

The Lazarus Effect / Възкресение / Ефектът на Лазар (2015) е треторазряден хорър с участието на геният Доналд Гловър, в случая обаче, статист. Студенти по медицина разработват серум, на базата на ултра силния естествен халюциноген, който мозъкът прозивежда непосредствено преди смъртта. Инжектиран обратно предизвиква възкресяване, с, разбира се, непредсказуеми за Оливия Уалйд странични ефекти. За съжаление, въпреки възможните прилики няма нито общо нито с деведесетарската класика “Тънка червена линия”, нито със страхотния “The Discovery”(2017), с Робърт Редфорд.

Dark Crimes(2016) e доказателство какво може да ти причи живота, ако ще и да си първокласен актьор като Джим Kери, Кати Ойтинен или Шарлот Генсбур, до един подкупени от плоското (и полско) заглавие. Какво да се прави, не може всички да снимат при Никълъс ван Рефн и Дейвид О. Ръсел.

Антиутопията The Bad Batch / Лоша партида (2016) е на спорно талантливата британка Ana Lily Amirpour, очевидно върл фен на The Road, Маd Max и тарантиновите осакатени секси момичета, дето стрелят. Сценарият е нелош- социално неприемливите по икономически, здравословни и причие критерии хора наци-обществото на бъдещето затваря в нещо като резерват-сметище, където естествения подбор отсява по-безскрупулните. Ако беше десетминутен шорт, клип на Die Antwoord например(част от сносния саундтрак), щеше да се ядва. Изгубени в режисьорската пустиня са иначе превъзходните пустиняци Джовани Рибизи, Джим Кери(отново) и Киану Рийвс. Tъжна като надуваемото тяло на Джейсън Момоа работа.

Животът е един, а в отвъдното прежи(вя)ваш преживяваното отново и отново, като всяко завъртане на плочата може да се тълкува като садистично ехо, но и като опция да видиш и поправиш с нови очи безкрайно повтаряните си грешки. Крайна дестинация няма, морален императив и религигиозни категории също. Да започнеш начисто е просто невъзможно. Печално самотно е…
Повлияна визуално от The Master, силно оригиналната мистери-драма The Discovery на Charlie McDowell (скрипт, режисура) коментира възможностите и формите за каквото и да е съществуване отвъд смъртта, както и поведенческите девиации, които прогресивната наука може да отприщи в глобален мащаб. В метафората за това какъв живот избираме да живеем The Discovery е любовна история, както и история за отношенията баща-син. Робърт Редфорд е топ учен, пионер в областта, убедил лековерния параноичен свят в потенциала за трансцедентация на съзнанието. В отговор на мъглявата бъдеща утеха обаче, почти 5 милиона души отнемат живота си, в компулсивно желание за шорткът  към “там”; защо да чакаш? Последствията обаче не са очакваният комфорт. Решен да спре баща си, Брендън Глийсън(син на учена) и Руни Мара(загубила петгодишния си син майка) се срещат на феробот, на път към острова(Rhodes) на който Томас Хъбарт и общността му продължават да търсят неоспоримото доказателство, бегло смущавани от растящия ръст на суицидната вълна. Двамата са с различни мотиви да отидат на острова, но споделят фрагменти от един и същи сън, с различна степен на осъзнатост към момента. Умирали n-брой пъти преди това, те комуникират от различни нива и функции един спрямо друг. Осъзнат и използван по предназначение текущият им живот/проекция е нещо като трамплин към един по-щастливо редактиран вариант на болезнения оригинал.  Такава е и тезата на филма – отвъдният живот представлява нищо повече от шанс за заобикаляне на подводните камъни довели до катастрофа в предишния, и после замяна на лошия вкус с подобрена рецепта. Трики моментът е да разбереш на какво ниво оперира мозъкът ти и в каква релация си спрямо себеподобните по участ. Крайно интересно е, кара те да мислиш. Трасиращи прехода светли “спомени” от бъдещето идват в кожата на хора от коридора на следващо “аз”. След като енергията на съзнанието не се губи, а само се трансформира кръговратът е безкраен, от теб зависи в каква спирала. Важи и обратното – сам ти се явяваш “асансьор” или патерица за целебна еволюция в/на съзнанието на роднина, близък, познат. Без да е cinema, а просто качествено movie, Откритието (2017) със сигурност компенсира лошата четворка от горе и си струва повторното гледане. П.П. 1. Името на Руни Мара е Айла. Става приятно наслагване на метафори, стигащи чак до “Възможност за остров” на Мишел Уелбек. 2. Любопитно е да се направят паралели с концепцията в “Генезис” и “Матрицата”.