Светослав Тодоров

фото: Калина Иванова, личен архив Светослав Тодоров

Подобаващото интро за Светослав Тодоров задължително минава през поименно отдаване чест на професионалните му занимания и интереси – журналист от екипа на “Икономедиа”, ядро на DJ проекта Indioteque (платформа за концерти на чуждестранни групи в София на почти девет години) и автор на художествена проза. “Хората, които заспиваха сами” излезе преди три години, а отскоро се радваме на съвсем пресния двуезичен zine “Десет разговора”. Историите са преведени от Владимир Полеганов, има фотография от Калина Иванова и Драго Горанов, бонус е “поетичният ремикс” на Веселин Геренов. Ако си съобразителен и пъргав, с бройка от зина може да излезеш от Dukyan Meloman / Дюкян Меломан, музикален магазин, грамофонни плочи, Ателието и Bare Hands Society. Казах ли, че разказите му са превеждани на (засега) английски, сръбски и хърватски? Но всичко гореказано би било само сухо инфо, ако зад него не стояха завидна работоспособност, будеща спонтанно неудобство осведоменост и предразполагащите лекота и привидно безгрижие. Селективното му любопитство и въоръжената с критичност добронамереност дефинират качествения разбор на/в духа на времето. С две думи общият ход на нещата не ти генерира непоносима тревога, когато знаеш, че Светослав е наоколо.

Прочети още »

5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

The Last Tycoon

The Last Tycoon (1976) e по едноименния последен, издаден посмъртно роман на Ф.С. Фицджералд. Скот започва “Последния магнат” 1939-а, но на 21.12. 1940-а умира и оставя романа си за Холивуд незавършен. Фицджералд e агонизирал в студиата. „Това, което правя тук, е последно уморено усилие на човек, който някога се е занимавал с по-стойностни неща и се е справял много по-добре“ – пише той на дъщеря си. Горещо препоръчвам великото му есе “Крахът

Прочети още »

5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

Светослав Тодоров: Mindhunter и отражението на убиеца в теб

Mалко след премиерата на Mindhunter на Дейвид Финчър, Светослав Тодоров написа в социалните мрежи Благодарности на Финчър за истинския втори сезон на True Detective, с което даде видима форма на общото мнение за новия сериал на Netflix. Сега се радваме да получим и професионално синтезираното му обяснение, защо Mindhunter си заслужава.

 

Ако трябва да дадете асоциация за силна и независима жена, бързо ще намерите такава на базата на (предимно) културните си интереси. Ако трябва да направите същата асоциация с публично известен мъж, нещата стават (все) по-трудни – вече самоироничността, хуманизма и равнопоставеността в хумора на Луис Си Кей не са очевиден пример.

Прочети още »

5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

Петорката на седмицата

Никсън на Оливър Стоун е от по-любопитните филми за най-скандалния американски президент. Като атмосфера и тон напипва и следва прословутата нервност и несигурност на основния си персонаж, а не я имитира или анализира сухо. Кинематографично добре изпипан – често фасетъчен монтаж, ретроспективен микс, коктейл от различни медийни сигнали, реално или мнимо излъчени по американската телевизия, с великолепна игра от страна на Антъни Хопкинс и фантастичен Пол Сорвино в ролята на Хенри Кисинджър. Категоричен във всяко едно отношение, каквито са всички заглавия на Стоун, преимущество и едновременно с това недостатък.

Де Ниро чака цели осем години преди да направи The Comedian и щом е успял да събере Харви Кайтел и Дани Девито, значи определено си е струвало. Лесли Ман, съпругата на Джъд Апътоу, не остава по-назад като класа, нивото й е на Тина Фей и Рене Русо. Съдбата на стендъп комика винаги ме е интригувала, не само като потребител на гениалните скечове на Бил Хикс, Джордж Карлин и други, а въобще на ролята на професията като социален гръмоотвод.  The Comedian е достатъчно горчив и повлиян от днешната варварска политика на Тръмп, за да остане безобидно скрит под булото на комедийния жанр. Наративът се чете като алегория и успява да внуши нужната за събуждане доза безпокойство. Освен това е и смешен.

Десетилетия сценичен живот в шекспирови роли дърпат реалността изпод краката на известен актьор. Фикция и реалност, спомен и фантазия заменят местата си в танц с непроследими стъпки и в необратима посока. Тhe Humbling по Филип Рот пасва като ръкавица на амплоато на Ал Пачино, който често борави с равносметката, саморефлексията и търсещата изповед пред камера. Ако не беше яркото комично-романтично присъствие на любимата на Ноа Баумбак Грета Гъруиг (запомни я), филмът щеше много да прилича на класиката “Гардеробиерът“. Препоръчвам. Поредното зряло и достойно включване на Бари Левинсън.

Камерен и топъл, Flawless / Мис съвършенство (1999) е необичаен за портфолиото на Джоел Шумахер филм. Темата за преодоляване на различията и чия любов си струва и колко си струва е поднесена през взаимоотношенията на контрастна с биографията и вижданията си съседи по хотел. Великолепен Филип Сиймур Хофман като drag queen и предсказуем (в добрия смисъл) в традиционно солидната си работна етика Де Ниро.

Снимки в Палермо. Всеки филм на Вендерс се чака с нетърпение, заради авторската поетика, изградения в годините неподражаем художествен речник, заради специфичната тъга и меланхолия съпътстващи визуалните му философски пътешествия (с изключение на откровено поръчковия Every Thing Will Be Fine, 2015). В Palermo Shooting намираме фотограф, с проблематичен личен живот и успешна, разкрачена между художественото и комерса кариера, в хроничен недостиг на смисъл и жизнерадост. Пътен инцидент променя настройките на протагониста. Необичайната екстремна ситуация го сближава със смъртта, персонифицирана от Денис Хопър (велик!) Само малко след ръба човек вече е осъзнал и реорганизирал приоритетите си, но вече е късно. В живота крачката назад е невъзможна, но не така е за изкуството, затова то е и по-велико от живота. Страхът и символичните изпитания, които знанието подлага тялото и психиката нa главния герой (перфектен Кемпино), подготвят и приветстват промяната, наторяват сетивата за нови чувства. Снимки в Палермо  е пълен с конструктивни пропуски, резултат на креативна слабост или друго, но парадоксално това не подрива общото внушение за значимост. Мила Йовович и Giovanna Mezzogiorno (Биляна Петринска й прилича) също са прекрасен повод да се запознаеш с филма.

5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

Rock’n Roll

В Rock’n Roll / Вечно млад (2017) двойка актьори споделят живота си, но не и популярността.  Той е със симптомите на обичайната за възрастта(42)криза, страда момчешки по мачо ролите и женското внимание, които вече не получава, иска да създава изкуство, а пък е затънал в посредственост, бит и сериали. Тя наопаки е успешна, търсена; тренира квебекски диалект за филм на Ксавие Долан и гледа зеленчуци вкъщи, с лекотата с която си подхвърлят и детето. Марион Котиар и Гийом Кане играят със собствените си имена в пародия, самонадеяно жонглираща с връзката и професионалните кариери на двамата и с правилата на киноиндустрията  – стъклената им масичка у дома е вдигната върху четири статуетки “Сезар“, винаги е готино когато във филм видиш референции към художници и изкуство (За незапознатите с история на изкуството създателят на трофея César du cinéma е Сезар Балдачини, френски скулптор, част от вълната нов реализъм, известен с това че акцентира върху преоразмеряването, преобразуванетото (включително компресиране) на различни обекти. От най-известните му торби е „Le Pouce” или „Палецът”,1965-а, –  увеличено копие от отливка на неговия пръст, с височина от 1.85 метра).
Комедията Rock’n Roll от един момент нататък се изражда в гротеска, което, предполагам, за Кане е равносилно на критика към модата и вкусовете на най-ухажваното от всички индустрии парче на обществото – младите. С комплекс за нехаресване и страх от остаряване, от Гийом вдетиняване рязко забива към боди трансформация и изчезва под одеяла от анаболни мускули и лице напомпано като пуйка, плосък намек за упадъка на западната публика. Вместо публично остракиране, хълк-героят му става селебрити сред простите, според режисьора, подкукуросани от лошата Америка тийнове и получава така жадуваната слава и зелена светлина към Холивуд, oмразното място където жена му е пробила само с талант.

Прочети още »

5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

Хана Аренд

Хана Аренд (2012) на Маргарет фон Трота хвърля светлина върху основните теми в творчеството на германо-американската политическа теоретичка и философка, повлияла значително съвременната философия със своите трудове, най-вече с Тоталитаризмът и Айхман в Йерусалим – репортаж за баналността на злото. Филмът рамкира периода, в който поканена от сп. Ню Йоркър Хана Арендт отива в Йерусалим за да отрази процеса срещу Адолф Айхман. Разсъжденията й върху видяното скандализират обществото, очакващо публичното заклеймяване на подсудимия да стане с равносилни на вината му клишета. Когато човек откаже да бъде личност, той не може да мисли, да разсъждава самостоятелно, а веднъж изключил мисловния процес той няма и емоционална връзка с последствията от делата си. Така се ражда злото, ординарно, сиво и банално – синтезира за Ню Йоркър впечатленията си Хана. В психологическата й дисекция Айхман е просто един банален опортюнист. Еврейската общност я счита за предател (Хана критикува пасивността на еврейските лидери по време на войната), студентите я боготворят, а останалата част от запознатите със статията й са разединени в противоположни посоки. Не може да се отрече, че Хана е първата повдигнала темата за Холокоста в обществено значим дебат. Прочети още »

5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote