Със сценарий, в който болен учен клонира преждевременно починалата съпруга и издевателства после над екземплярите от бройлера Elizabeth Harvest не напуска комфортната сянка на Ex Machina и концепта и стайлинга на “Кожата, в която живея” на Алмодовар. В маниерното преследване на образците обаче са и основните (чисто визуални) достойнства на продукцията.

След шпионския трилър “Червената лястовица” с Дженифър Лорънс In Darkness / В мрак (2018) е поредното заглавие в жанра, зорлем разписано специално за жена – послетрус на #metoo. Единственото което заслужава да бъде помнено оттук е името на Жан Бижвое – страхотен актьор известен от „Прегръдката на змията“, криминалния сериал „Peaky Blinders“ и непроницаемо смущаващата трилър-драма „Borgman“.

Loving Pablo не добавя нищо ново за епопеята-Ескобар след сериала Narcos, далеч е даже от качествата дори на една от сериите му. Зад щедро насипаната нарко-терминология и широкия континентален размах в екранизираните операции на колумбийския картел се крие същото нищоказване от каквото страдат повечето биографични кино-разкази на селебритита. Бардем-Крус чисто и просто злоупотребяват в цеденето на хайпа по своята двойка и по тази която са наети да пресъздадат.

Oт Mary Shelley (2017) научаваш, че великото си произведение авторката написва едва 18 годишна и публикува анонимно, с предисловие от любовника си – известният английски поет Пърси Биш Шели – по това време е немислимо неизвестен автор, камо ли жена да пробие току така. Тежкият й/им живот е представен изчерпателно – приятелството с другата лирическа звезда Лорд Байрон, търсещото скандала консервативно общество, материалната цена да бъдеш романтик. Мери и Пърси са нещо като Сид и Нанси – естетически хулигани, мечтатели с гностическо отвращение от материалния свят.
Казват че ‘Gothic’ от 86-а припокривал изцяло темата и бил по-добър. Не знам, Дакота Фанинг ми се вижда прекрасна в трупането на контекст необходим за раждането на “Франкенщайн“, а и подадените посоки за интерпретация не са скучни. Генезисът на чудовищата е сама по себе си чудовищно интересна тема.

The Only Living Boy in New York (2017)

Момче с бълбукащи хормони, дремещи писателски амбиции и несръчни умения в любовта среща в лицето на своя съсед загадъчен ментор. Джеф Бриджес го окуражава в осмислянето на чувствата и преодоляване болезнените заблуди на възрастта. Това на пръв поглед. Терен за упражняване на житейските уроци са отношенията в собственото му семейство. Баща му(Пиърс Броснън), бивш писател и настоящ издател има таен романс с младата и секси Кейт Бекинсейл, а съпругата, Синтия Никсън (много добра, с “чудесно” биполярно разстройство тук), държи, без да го е искала всички на каишката на вината.  Разказът се развива според правилата на привличането. Момчето без колебание премества интереса си от мацката, по която гасне в началото към леглото на въртиопашката на баща си – асансьор за крехките му самочувствие и мъжественост, и  по този начин размества залозите в играта. Асансьор за предсказуемия дотук сюжет е доста умно разписаният и подплътяващ фриволните тръпки бекграунд на възрастната тройка. Двайсет години по-рано героите на Бриджес, Никсън и Броснън са неразделни приятели и “най-самотното момче”, плод на това приятелство, днес ежедневно удостоверява съдбовността на решенията им. Разкриването на миналото във второ и трето действие на свой ред размества залозите на масата и придава нов смисъл в текущите избори.